Ордо Коструо, глава „Йебусалим“, 927 г.
Сестричке, помежду ни проповедник от Индрания се настани! А ученията му надминават здравия разум: настоява да омърсим кръвта си в името на някакъв презрян мир, който не е нужен никому. Няма да повярваш — Нести го подкрепят и влиянието му расте. Това е началото на края.
Останките от тялото на млада джафи жена лежаха на стълбите към канала. Елена приклекна и се загледа в широко отворените очи, втрещеното лице и разкъсаната гола плът, простираща се до корема на момичето. Нямаше крака, бяха напълно откъснати. Невъобразимо количество кръв покриваше стълбите.
Момичето беше племенница на Мустак ал-Мадхи, дъщеря на брат му. Жените от семейството пищяха и скубеха косите си, а мъжете се тупаха по гърдите и отправяха заплахи на висок глас. До Елена стоеше Лоренцо, който започна отново да повръща. Тя им съчувстваше, но беше виждала и доста по-неприятни гледки.
По лицето на Мустак се разля маска на сдържан гняв. Той пристъпи към Елена.
— Това работа на Гейл ли е?
Елена кимна:
— По-скоро дело на Мара — Мара Сикордин, една от наемните му убийци.
— Ахм да ни е на помощ! — джафи владетелят огледа ридаещите си роднини и понижи глас. — Жените се къпеха. Казват, че са видели как нещо огромно изскочило от водата и отхапало половината от горкото момиче.
Гласът му беше непреклонен, но и изпълнен със страх.
— Как е възможно такова нещо?
Елена също понижи глас:
— Мара е анимаг, повелителка на зверовете. Специализира най-вече във водните зверове.
— Жените казаха, че е било риба, пет пъти по-голяма от човешки ръст, а устата ѝ била пълна с остри зъби!
— Казва се акула. Виждала съм такива чудовища. Живеят в океаните. Преди време Мара намери едно от тях и го приклещи в един залив. След това го разчлени, за да изучи структурата му, но същността му оказа силно влияние върху нея. Често се случва на анимаговете, които прекарват прекалено дълго време във формата на животно. Не ѝ е останала и капчица човешко съзнание.
В погледа на Мустак се четеше отвращение и желание за мъст.
— Гейл е взел на прицел семейството ми.
Елена кимна:
— Така прави той: научил е, че го издирвате и по този начин ви предупреждава — тя измери владетеля с поглед. — Смята, че ще ви сплаши и накара да стоите настрана от политическите конфликти.
Мустак изсумтя:
— Ние, амтехианите, не знаем какво е страх — изрече той самохвално, но гласът му остана някак глух. — Не изоставяме съюзниците си — той сложи ръка на рамото на Елена. — Кажете на Сейра да не се тревожи. Оставаме верни на короната — той кимна изразително и добави. — Трябва да утеша брат си — обърна се и си тръгна с бърза крачка.
Лоренцо изпъшка и се изправи. Изплакна устата си с вода и се изплю.
— Да вървим — прошепна му тя. — Няма какво повече да направим тук.
Запътиха се обратно към хавели палата на рода Ал-Мадхи, преминавайки пред слисаните погледи на жени и деца. Не можеха да ги утешат, затова Елена поведе Лоренцо до най-близкия солански храм — малко светилище близо до стените на палата. Друидът го нямаше, а храмът беше празен. Тя свали качулката си. Лицето на Лоренцо беше бледо, въпреки слънчевия си загар, той се олюля и се залови силно за нея. Постепенно успя да запази равновесие, но тя все усещаше треперенето му.
— Виждаш ли сега срещу какво сме изправени? — прошепна му тя.
Той я стисна почти болезнено силно, падна на колене пред олтара и започна да се моли тихо, пламенно.
Елена остана на крака. Ще те убия, Мара. Някак, ще намеря начин…
След малко Лоренцо се изправи, все още трепереше, но с нов плам в очите — преживяният ужас се превръщаше в нужда от утеха. Беше нормална реакция, самата Елена я беше изпитвала по време на Бунта, но сега се отдръпна.
— Хайде, Лори, трябва да докладваме на Сейра.
Очите му бяха изпълнени с тъга, с потребност.
— Елла — прошепна той, — моля те, просто искам да те прегърна.
— Не тук — отвърна тя. — Не сега. Намираме се на свещено място.
Той се пресегна, но обзета от инстинкта си, тя го запрати с вълна от гностична енергия сред храмовите пейки. Бронята му се разби с цялата си тежест в дървото им и той се просна превит върху начупените греди.