Гласът на Елена долетя отново:
— Сейра, там ли си?
Той погледна момичето с вдъхваща доверие усмивка, а вътрешно му се искаше да пропусне гносиса си през защитите и да грабне душата ѝ.
— Сбогом, засега — прошепна той и прекъсна връзката.
29.
Пратеник
Мостът Левиатан
Въпреки разрухата, посята благодарение на моста, аз продължавам да благоговея пред него и смея да го твърдя безрезервно и без цинизъм (уверявам ви, наистина). Цяло чудо е това творение на Антонин Мийрос! Да застанеш върху неговата повърхност, простираща се на стотици милкилометри от сушата, е досущ като от някой сън. Когато затворя очи, все още чувам ревът на океана под себе си и тропотът на краката си по камъните му. Виждал съм чудеса, пищни палати, храмове Дом ал-Ахм и други свещени места… но тъкмо този мост ще помня до последния си дъх.
Рамита седеше на ниско дървено столче и наблюдаваше оживлението в централния двор на Дома Мийрос. Хурия седеше на земята до нея и следеше също толкова зорко мъжете, които се суетяха като маймунки върху едно бамбуково скеле, завързваха дебелите прътове един към друг, за да издигнат временна шатра. Търговци пълнеха кухнята на двореца с месо, подправки, леща, маслини и брашно. Във въздуха се носеше богат аромат на изпечен хляб и къкрещо на бавен огън месо с подправки. Суматохата продължаваше вече седмици, но днес най-сетне бе настъпил Денят. Съпругът на Рамита се завръщаше у дома и щеше да доведе видните си гости — ферангските пратеници. Тя бе облечена с чисто нов небесно син салвар — цветът, който Мийрос харесваше най-много. Въпреки че вече изпитваше сутрешно гадене, бременността ѝ все още не личеше външно.
Но съвсем, скоро коремът ми ще започне да расте, също както на мама, и ще се превърна в слон…
Някой се провикна отдолу и бледо жълти и бели копринени завеси се спуснаха от двете страни на шатрата, за да предпазват от слънцето. Музиканти се приготвяха и настройваха инструментите си в единия ъгъл. Олаф раздаваше кресливи нареждания, размахвайки ожесточено ръце — стресът явно му идваше в повече.
Рамита не бе виждала Казим вече няколко седмици и споменът за онази лудост и страстно желание избледняваше. Съпругът ѝ беше олицетворение на самата добрина и нежност и тя се питаше как въобще бе пожелала друг мъж. За какво бе рискувала толкова много — заради няколко обезумели акта на страст ли? Беше нелепо, чисто самоубийство…
Измъчваше се, че все още няма и следа от разцвет на гносиса. Колко ли щеше да се мине преди съпругът ѝ или дъщеря му да заподозрат измамата ѝ? Присъствието на Мийрос у дома можеше и да е спорадично през последните няколко седмици, но Юстина все повече се навърташе наблизо, проверяваше лично всеки търговец или слуга, който влиза в двореца, подплашвайки ги с грубото си държание и неприкрито демонстриране на гносиса си, докато им рови в съзнанието. Дори Хурия се беше отказала да води вече Казим и Джай в двореца.
За нейно учудване, на Рамита ѝ липсваше компанията на Мийрос. Не можеше да каже с увереност, че го обича, но той ѝ създаваше едно усещане за безопасност. А и все повече жадуваше за животинската разгорещеност на съчетанието — може би бременността ѝ я превръщаше в едно по-земно същество. Съпругът ѝ не беше мечтаният ѝ любовник, но я удовлетворяваше, а и поне когато си лягаше с него, не рискуваше да я убият с камъни.
— Трябва да избягаш оттук — повтаряше всеки ден на Хурия тя, но осиновената ѝ сестра отказваше и обещаваше, че ще е до нея без значение какво ги очаква.
И така минаваха дните ѝ, в отчаяна надежда, че някак Мийрос ще се окаже бащата на децата, които носи. А и страхът я обездвижваше до неузнаваемост.
Усещаше погледът на Юстина все по-често върху себе си. Преди дори не ѝ обръщаше внимание, но сега я следеше постоянно. Може би ѝ завиждаше за бременността? Не че се държеше по-мило с нея: никога не я викаше да споделят следобедния чай или да присъства на пъстрите ѝ партита в личната ѝ градина, където се събираше с тълпа от жени магове, танцуваха и пееха на музика от двата континента. Рамита и Хурия винаги оставаха настрани да умират от скука в стаите си, но пък винаги ги държаха под зорко око.
Рамита откриваше единствена утеха във вярата си — всеки ден тя отправяше дълги и ревностни молитви към Сивраман и Парваси: за семейството си у дома в Баранаси, за Джай и Казим, за които се надяваше, че са проявили разум и са напуснали града, за разцвета, който да докаже, че бащата на децата ѝ е Мийрос. Най-неудържимо обаче се молеше собствената ѝ смърт да е бърза и безболезнена, ако измяната ѝ бъде разкрита. Не знаеше обаче дали боговете я чуват.