— Рамита, ето те и теб — Юстина Мийрос пристъпи откъм арката зад тях, безупречното ѝ лице бе покрито с качулка. — Трябваше вече да си вътре, ела — нареди заповеднически тя и ги поведе нанякъде. Момичетата я следваха по петите, докато си проправяха път към шатрата. Заеха местата си на хладно под завесите тъкмо навреме. Рамита седна най-отпред вдясно от главното място, отредено за съпруга ѝ. Вляво от него щеше да седне почетният му гост, някакъв рондиец на име Белоний Вълт. Столчетата им бяха масивни и красиво изваяни, покрити с възглавнички и копринена жълта и синя драперия. Изведнъж Рамита се изпълни с ужас, че тя, момичето от пазара на Баранаси, ще обядва заедно с подобни високопоставени люде. Не бяха изминали и дванайсет месеца, откакто напусна дома си. Беше направо плашещо колко бързо може да се промени животът.
Йос Клин въведе почетния гост в шатрата, а когато съпругът ѝ се появи зад стражите, Рамита усети леко вълнение и облекчение. Очите му потърсиха нейните. Изглеждаше изморен, но бодър. Голото му теме блестеше на меката светлина, процеждаща се в шатрата, а късата му брада беше оформена, точно както тя последно я бе подстригала. Рамита се принуди да се усмихне любящо. Това е съпругът ми, този, когото любовникът ми иска да убие. Само мисълта накара ръцете ѝ да затреперят и тя я зарови надълбоко в съзнанието си.
Зад Мийрос пристъпваше грациозно мъж със сребристи коси, добре поддържана брада и страни, гладки като кожата на дете. Държеше се с неизмеримо изящество. Имперската му лилава роба беше богато украсена с позлата. Очевидно това беше имперският легат, Белоний Вълт. Зад него се задаваше друг мъж — навъсен и бдителен, с увиснала двойна брадичка, който, Рамита предположи, трябваше да е губернаторът Томас Бетилон. Хурия казваше, че е имало няколко опита за убийството му; беше дочула истории на пазара, че този мъж отвличал деца от улиците. Всички тук обаче му отдаваха предпазливо почит.
Следваха ги още дузина мъже: осем магове от Ордо Коструо и четирима рондийски магове, съветници на губернатора или на имперския легат.
Рамита се изправи на крака, а Мийрос се приближи и я целуна по бузата:
— Съпруго, изглеждаш ослепително — прошепна ѝ той.
Целуна и Юстина и се зае да представи рондийците.
— Лорд Белоний Вълт, позволете ми да ви представя настоящата си съпруга — Рамита.
Тя си пое дъх, поклони се учтиво и със сведен надолу поглед подаде ръката си. Усети студен допир на кожа и устни върху нея.
— За мен е чест, лейди, приемете поздравленията ми за предстоящото ви майчинство — гласът на Вълт беше мек и приятен.
Тя вдигна очи и съзря как той я отмерва с поглед едва доловимо.
— А това е дъщеря ми, Юстина Мийрос — продължи с представянията Мийрос.
Вълт се извърна да поеме ръката на Юстина, но за голямо учудване на Рамита, тя не си я подаде. Вълт се престори, че не се е случило нищо.
— Лейди Юстина, удоволствие е да ви видя отново. Наистина ли изминаха вече дванайсет години?
— Да, от последния Поход, лорд Вълт: спомням си, че последно се опитвах да спра хората ви да не ограбят лечебниците ми — тонът ѝ беше хладен.
— Помня добре. Войната е ужасно нещо, лейди. Такава невъобразима загуба.
— Да, винаги е било по-лесно да разграбваш необезпокояван — след това Юстина се обърна към Бетилон. — Познавам губернатор Бетилон. Не се нуждаем от представяне — погледът ѝ беше също толкова смразяващ, колкото тонът в гласа ѝ.
Бетилон изсумтя презрително и я подмина незаинтересован. Загледа се с любопитство към Рамита, но не я поздрави.
Антонин Мийрос пренебрегна неловкото положение и направи знак на всички да заемат местата си. Сервираха се питиета — Рамита си поръча шербет, но Юстина не споделяше тези задръжки за алкохола и си наля заедно с мъжете. Разговорите се въртяха около словоохотливия Белоний Вълт, който не спираше да сипе забавни истории: за рондийската непоносимост към подправки, за качеството на дхаските бижута, за наближаващото прибиране на винената реколта, за проблемите с насрещните ветрове, когато прелитали над океана и за всякакви други неща от ежедневието, като се обръщаше към Мийрос, Юстина и Бетилон. Антонин несъмнено намираше компанията му за приятна и дори Юстина някак стана по-приветлива.
Бетилон, от друга страна, се тъпчеше отвратително и се наливаше обилно. Почти не следеше разговора. Погледът му се отместваше разсеяно към гърдите на Юстина, а понякога и към Рамита, но не се държеше открито грубо. На останалата част от масата също се водеха приветливи разговори и само Рамита, приклещена между Антонин и Юстина, почти не се обаждаше и хапваше скромно. Най-сетне Белоний Вълт се обърна към нея с усмивка: