— Имали са империя — отвърна отбранително Аларон.
— И са я загубили и почти не са били затрити като народ. Сега обаче им е забранено да притежават земя или дори да я наемат, затова всички до един са крадци. Просто гледам реално на нещата. Ако просто приемем, че правим всичко само за себе си, можем съвсем спокойно да си натрупаме пари, без да е необходимо да правим неудобни избори, които така или иначе биха довели само до война и нещастия. Би било напълно логично.
— Но не е правилно.
— И кой казва, че не е? Аларон, трябва да узрееш малко между ушите. Рондийците управляват света, не защото са добри хора, а защото са най-голямата банда престъпници — девет-десети от маговете са рондийци, сред тях са и най-мощните. Налагат ни данъци, искат да ги почитаме, а нас общо взето ни оправят в задниците и защо? Защото могат! Ако разберат, че някой е открил скъпоценната им Сцитала, ще разбият и колоните на рая, за да си я получат обратно.
— Но дотогава и ние ще сме Първонаследници.
— Ал, на първите Първонаследници им е отнело години да усвоят гносиса. Двамата с теб не сме от тяхната категория щом стане дума за знания и умения, без значение колко силна е кръвта ни. Дори и да станем Първонаследници, няма да издържим и десет минути, ако се изправим пред Църковната стража в Палас. Ако намерим онова нещо, трябва да го пазим в тайна.
Аларон се намръщи и се опита да измисли разумен контрааргумент, но не успя.
— Просто не е правилно така.
Рамон извъртя очи раздразнено и продължи да си скицира.
— Защо сме толкова зле с гносиса? — попита отчаяно Аларон.
Рамон сбърчи чело:
— Говори за себе си. Аз съм си достатъчно добре, единственият ми проблем е, че имам само една-шестнайсета чиста кръв. А това е минимумът, за да имаш въобще някакви сили. Но се справям някак си.
— Да, ама аз съм с една-четвърт. Има много други четвъртаци, които се смятат за доста могъщи, така че какво ми е сбъркано на мен?
Рамон закова погледа си върху него.
— Наистина ли искаш да знаеш?
Аларон премигна учудено:
— Разбира се!
Рамон се пресегна и го дръпна за носа:
— Нямаш никаква самоувереност. Не вярваш в себе си и се страхуваш от гносиса.
Аларон се подготви да чуе нещо заплетено, нещо извън собствения си контрол, не това. Замълча за миг, след което отвърна разпалено:
— Имам увереност! Сигурен съм, че заклинанията ми ще проработят, когато ги правя — знаеш добре, че се страхувам единствено от магьосническите работи. Как, по дяволите, мислиш, щях да се захващам с Малворн, ако си мислех от самото начало, че ще се проваля? Трудно би могло да ме е страх тогава от някое дребно заклинание, нали?
Рамон сви рамене:
— Ако искаш ми вярвай. Пределно ясно е и за всички останали. Биеш се с Малворн, защото не можеш да сдържаш яда си, но нито веднъж не си повярвал, че ще го победиш.
— Та той е чистокръвен — как бих могъл да имам шанс…
— Разбира се, че няма да имаш — защото в съзнанието си вече си победен. Просто подхранваше самочувствието му. Ако наистина искаше да го сразиш, щеше да го прободеш с нож, докато спи. Никога не си и опитвал да победиш, бореше се просто да получиш значка на честта, на която да пише „Опитах“ — Рамон чукна по масата. — Все пак си се сблъскал за пръв път с гносиса чрез лицето на майка ти и кошмарите ѝ. Нищо чудно, че се вцепеняваш при мисълта до какво може да доведе той.
Аларон се почувства като зашлевен.
— Мислех те за приятел!
— Приятел съм ти, идиот такъв. Затова ти казвам тези неща. Виж, щом приемеш гносиса и се научиш да се биеш, за да побеждаваш, ще пребориш всичките си страхове и ще се превърнеш в що-годе сносен маг. Така че се стегни, спри да се съмняваш и повярвай в себе си. Наистина, не е толкова трудно.
Аларон увеси нос.
— Тогава защо не ми помогна с Малворн?
— Защото това бяха училищни глупости. Не бяха важни. За теб Арканумът може би е началото и краят на света, но истината е, че с всичките си простотии, той е нещо съвсем незначително. След няколко години ще си забравил всичко, свързано с него — или поне би трябвало да си. Аларон, просто вземи да се стегнеш. Захванали сме се с нещо, което може да се окаже истински значимо, и ако мислиш да участваш, трябва да вложиш всичко най-добро от себе си — Рамон се наведе към него. — Аз, например, научих много повече за шест месеца в силацианското си селце, отколкото за всички тези години в колежа. Имам предвид гангстерските работи, а те не са никак красиви — в гласа му се прокрадна зловеща нотка. — У дома ми викат фамилиозо, разрешителят на проблеми: когато някой има проблем, отива при Татко фамилиозо и той го изпраща при мен. А аз разрешавам нещата. Ти досега винаги си бил предпазван от тази страна на живота, но няма да е така задълго. Трябва да закоравееш, amici.