— Не е изключено — призна Рамон, — но това би означавало да повери защитите си в ръцете на човек, който може във всеки момент да ги премахне, да го ограби и да ги постави отново, докато се преструва на невинен. Не мисля, че Белоний Вълт е от хората, които раздават доверието си като милостиня на просяците.
— А какво пише в книгата ти за генерал Ленгстрит, Аларон? — попита Ким.
Аларон отгърна на страницата.
— Да видим… Ха! Това ще ви хареса: „Чак от долини далечни в Аргънди, Яриус Ленгстрит дочува ехтящия вик за свобода и пристига, готов да пролее кръвта си по хълмовете и планините в кралството ни в името на справедливостта. Аргъндиецът владее до съвършенство елементите, а безпощадната му ръка обича най-много да сее огнена разруха и гръмове над зложелателите, докато илюзорните му образи пазят нашите момчета от пъзливите сиреноядци“. „Пъзливите сиреноядци“ — страхотно е!
Лицето на Рамон се разкриви в гримаса:
— Значи генералът бил елементалист — ще ни е полезно, но пък магьосничеството е слабостта на елементалистите. Дори само с обикновена руническа магия ще ни е полезен, стига да можем да го накараме да направи каквото и да било. А какво ще кажете за някакви духове-пазачи, които Вълт може да е оставил?
— Едва ли — отговори Аларон. — Вълт не е вещер или некромансър.
— А как ще влезем вътре? — попита Ким.
Рамон изпъна ръце зад тила си и се облегна назад.
— Ще влезем. Просто трябва да проучим още някои неща и ще открием начин. Вярвайте ми.
Аларон се спогледа с Ким.
— „Вярвайте ми“ ли ни каза току-що силацианският гангстер?
— Аларон, ти ли си? — смътно познат глас се разнесе зад него, докато отиваше към двореца на губернатора: този път Аларон смяташе да влезе вътре, за да разгледа приемната и как се охранява мястото.
Въпреки жегата носеше платнен каскет и тънък шал, но очевидно и те не му осигуряваха достатъчна маскировка. До тук бяха опитите му да се промъкне без никой да го забележи.
— Аларон Мърсър?
Той изруга под носа си и се извърна към покрито с лунички лице, обрамчено с руси коси, сплетени в плитки. Изстена вътрешно: беше бившата му почти-годеница Джина Уебър.
— А, здравей, Джина — отвърна той и затърси мислено извинение да си продължи по пътя.
Джина беше облечена със сива рокля, а непретенциозен шал покриваше плитките ѝ, което означаваше, че все още не е омъжена, но на лявата ѝ ръка блестеше годежен пръстен. Усмихваше му се като на добър стар приятел.
— Ти си бил, знаех си! Какво става с теб?
— А, грижа се за мама най-вече. Татко замина на изток по работа. Нищо интересно, да ти кажа.
Отчаянието в гласа му явно събуди спомени в съзнанието ѝ и тя се изчерви и веднага се извини:
— О, толкова съжалявам за случката при дипломирането. Беше толкова нечестно.
— Кажи го и на губернатора — сопна се Аларон, съжалявайки за резкия си тон, когато видя как се стресна тя. — Извинявай, Джина, не си виновна ти. Във всеки случай, все още се опитваме да оспорим решението му — по-добре да се захващам пак.
Той се накани да си върви, но тя го последва.
— От сърце се надявам жалбата ти да има успех. Защото знам, че си… ами, свястно момче.
Той преглътна мъчително, сякаш леко развълнуван. Никога до сега не се бе замислял за мнението ѝ за него.
— Да, ами, благодаря ти, Джина. И аз не тая лоши чувства. И ти ми изглеждаш свястно момиче.
Погледите им се срещнаха, може би за първи път.
— Успех с брака ти с онова момче от Брича.
Лицето ѝ помръкна.
— Всъщност няма да се женим, докато не се върне от Похода — отвърна тя с тих глас.
— Дано се прибере жив и здрав. Как, казваш, му беше името?
— Блейн дьо Ноален. Баща му има огромен имот и много коне близо до Фелантон. От получистокръвен произход е, също като моето семейство. Татко е доста доволен…
— Да, добре, извини ме, Джина, но трябва да вървя.
Неочаквано чувство на съжаление заля Аларон — не че изгаряше от желание да се ожени за нея, но така бъдещето му щеше да е спокойно, нормално. А сега какво правеше? — обмисляше престъпление, с което можеше да си навлече екзекуция.
— Довиждане, Джина.
— Внимавай в офиса на губернатора — предупреди го внезапно тя. — Има един млад маг, който е отвратителен глупак. Сега, когато легионите тръгнаха, вече е част от охраната. И постоянно ми се предлага, мазникът му.
— Казаха ми, че всеки способен боен маг е изпратен на изток — отбеляза Аларон. — И сега са останали само досадниците и загубеняците, нали? — не се сдържа да отбележи навъсено той.
— Не мисля, че ти спадаш към някое от двете, Аларон — каза Джина. — Успех и ще ми кажеш как е минало. Навъртам се наоколо често. Неомъжените жени магове, които не ги бива в битка или в изцелението, като мен, обикновено вършат задачи, свързани с комуникацията. Сега работя като лична секретарка на капитана на стражата.