— На Джерис Мьорин ли?
— Да — изрече с въздишка тя. — Страхотен е. Ако искаш да се срещнете някой път, ще го уредя — той вече е чувал доста за теб. Чувала съм го да диктува писма към губернатора от твое име.
Аларон се изненада: значи все пак Мьорин не го беше излъгал, когато му каза, че се опитва да му помогне.
— Срещал съм го. Благодаря ти, Джина, но наистина трябва да вървя. Вероятно ще се виждаме пак.
Тя му се усмихна окуражително:
— Успех, Аларон.
Той тръгна, но изведнъж се извърна с въпроса:
— Познаваш ли Малворн Андеварион? — постара се да прозвучи равнодушно.
Последвалото ѝ изчервяване отговори красноречиво на въпроса му. Той се запъти бързо към палата.
Качи се по стълбите в западното му крило, преминавайки покрай грижливо подредени стражари и скулптури. Стигна до подобно на пещера фоайе, изпълнено с още статуи, включително и огромен каменен образ на Вълт и фрески на Алпите по тавана. Зад огромно бюро, изправено пред редици от мъже и жени от всякаква възраст, стоеше отегчен мъж. В помещението се усещаше потискаща атмосфера на застоялост, сякаш жалващите се бяха прекарали толкова дълго време тук, че паяци бяха изваяли невидимите си мрежи помежду им.
Аларон седна да изчака като поредния молител и започна да отбелязва наум различни картини от вътрешността на мястото.
— Аларон Мърсър — измърмори някакъв глас зад рамото му, при което Аларон потрепери.
Изправи се предпазливо и срещна погледа на Грон Кол. Последния път, когато се видяха, Мьорин заби лицето на Кол в един стълб. За жалост му беше минало, но лекът за акне така и не го озаряваше. Носеше червено-синя униформа — цветът на губернаторския персонал.
— Кол, чух че само навлеците са останали в града. Сега като те виждам тук, вече съм убеден, че е така.
Бледа подигравателна усмивка премина по устните на Кол, сякаш да се връзва на по-нисшите от него сега беше под достойнството му.
— Най-добрите се сдобиват с най-добрите позиции, Мърсър. Само тъпаците заминаха на изток. По-умните нямат нуждата да се гърбят из пустините, за да си докарат състояние. Аз съм личен помощник на заместник-губернатора Беско. Да знаеш, че те държи под око. Теб и твоята жалка групичка от чуждоземска измет, която се навърта около къщата на баща ти по цели дни и нощи. Бива ли я номадската ти курва?
Аларон се пребори с желанието да фрасне самодоволната му физиономия, докато се опита да потисне надигащото се притеснение, че наблюдават дома му.
— Двамата с Беско сте прекрасна двойка. Задължително ме уведомете, когато решите да се съберете официално — той се извърна да си ходи.
Невидими ръце го сграбчиха за гърлото, спряха притока на въздух в трахеята му, повдигайки го във въздуха, докато се мята и рита с крака. Докато се бореше да си поеме дъх, притиснат от гностичната хватка на Кол, в периферното зрение на Аларон попаднаха изумените погледи на останалите жалващи се граждани. Страхуваше се до смърт, че Кол ще се разрови в мозъка, но вместо това той се изкикоти и го завъртя във въздуха. Погледът на Аларон започна да се замъглява, картините се губеха и изпъкваха на фокус отново и той усети как изгубва съзнание, когато изведнъж се стовари на земята, удряйки силно главата си в пода. Като риба на сухо, той се опитваше отчаяно да си поеме дъх, когато едри ръце го сграбчиха и го завлачиха към вратата по стълбите. Двамата стражари го оставиха проснат на земята пред малка група наблюдатели. Той лежеше в опити да диша болезнено през нараненото си гърло.
Гласът на Кол се промъкна в съзнанието му от върха на стълбите.
<Само ела отново тук и ще видиш какво ще ти се случи, долнопробна измет такава.>
— Аларон? — Джина Уебър се наведе над него и успокоителен като лечебен балсам гносис се разстла по наранените му мускули, докато блажен въздух отново спокойно изпълни гърлото му. Той се закашля и едва не повърна.
— Джина, скъпа, не си губи времето с тази отрепка. Какво ще кажеш за утре вечер след работа? — провикна се Грон Кол с мазен и насмешлив тон. — Облечи и онази прекрасна зелена рокля.
Джина не му обърна внимание и помогна на Аларон да се изправи.
— Познаваш ли го? О, да, вярно, че беше един от приятелите на Мал. Какъв досадник — измърмори тя. — Ела, ще ти помогна да се прибереш у дома.
Така ли било, Мал, а? Аларон я остави да му помогне, докато краката му си възвърнаха силите и можеше да застане прав без чужда помощ.