Кръвта на мага

Така значи, остава насаме с Вейдия, а след това отношението ѝ се променя.

— Продължи — нареди мрачно Елена.

Трябва да заповядам да доведат отново Солинда тук, за да я разпитам.

— Разнесе се слух, че Солинда и Фернандо ще се омъжат тайно на следващия свещен ден от седмицата и още същата вечер Фернандо ми потвърди. Каза ми, че вече не мога да съм му прислужница, но накара Порша да обещае да се грижи за мен — тя се намръщи. — Поне не ме остави с дете. Но въобще не ми беше приятно.

Елена сложи ръка на рамото ѝ.

— Съжалявам за това.

Тарита присви нацупено устни, но вдигна рамене:

— Все някога щеше да се случи, предполагам — изведнъж тя се наведе по-близо до Елена. — Тогава всичко се обърка ужасно. Посред нощ се разнесоха ужасни викове — целият дворец вдигнаха на крак! Двамата си крещяха отвратителни неща, ужасни обиди, когато изведнъж отекна писък и един от стражите разби вратата им. Гърдите на Фернандо плуваха в кръв, а от тях стърчеше нож!

— А Солинда?

— Беше закрила очи с един чаршаф. Казваха, че е крещяла с някак странен глас…

— Странен ли? В какъв смисъл странен?

Тарита сви рамене:

— Просто странен. Звучала… ами, различно, с глас, различен от този на принцеса Солинда… не изговаряла думи, просто виела, като на някакво погребение — тя потрепери. — Беше забивала ножа си във Фернандо много, много пъти. Магистър Сордел дойде и изгони всички от стаята.

— Не е дошъл Гървон?

— Магистър Гейл не беше тук — всичко това се случи малко преди да се върнете вие и да убиете злосторниците — напомни ѝ Тарита. — Магистър Сордел разпространи версията, че Фернандо е нападнал принцесата, а тя се е опитала да се защити. След това я заключи в Лунната кула — за нейно добро, както твърдеше.

Елена повдигна вежда:

— Защитил е Солинда ли? След като е убила един от Горгио?

Тарита изглеждаше отвратена.

— Сигурно е била по-ценна за него от Фернандо — предположи горчиво тя. — Но както и да е, след няколко дни дойдохте вие и ги избихте всичките. Лейди Сейра трябва да върне сестра си тук и да я накара да си плати — добави тихо тя.

Елена въздъхна тежко.

— Да беше ми казала всичко това преди да изпратя Солинда на юг.

Тарита се присви:

— Не можех да кажа на никого — тя се пресегна и стисна ръката на Елена в нейните. — Мъжете няма да ме разберат. Та аз спах с един от Горгио! — прошепна тя с дрезгав глас. — Не искам да ме наранят.

— Няма да издам тайната ти, Тарита, обещавам ти. Благодаря ти, че ми я довери.

— Вие сте добра господарка — отвърна свенливо тя и след това изведнъж добави. — Ще помолите ли лейди Сейра да оправдае Фернандо?

— Да, ще говоря с нея — отвърна ѝ Елена и стисна ръката ѝ в отговор.

Първо обаче ще трябва да изровя тялото му, за да го попитам няколко въпроса с надеждата, че въобще ще мога поне малко да разбера какво, по дяволите, се е случило.

Много от проявленията на некромантията бяха забранени из цялата Рондийска империя и то поради основателни причини. Създаването на немъртви чрез приклещването на душите им в собствените им тела или в нечии други влизаше в разрив с всякакъв здрав разум и бе не просто ежесекундно мъчение за тези души, но те се превръщаха и в опасност за живите: притежаваха тела, неусещащи болка и се превръщаха в смъртоносни създания, нуждаещи се да се хранят с други души, за да оцелеят в тази си полужива форма.

Като страна, в която в миналото не са живеели магове, в Джавон нямаше подобни забрани върху некромантията, но въпреки това, Елена не възнамеряваше да бъде разкрита току-така.

Фернандо Толиди бе набързо заровен в една от подземните гробници на двореца, намираща се под разрушената Лунна кула. Като благородник, Фернандо заслужаваше прилично погребение, но засега се предполагаше, че когато отношенията с Горгио се нормализират, тялото му ще бъде изпратено на север. Затова междувременно го бяха натикали в един ковчег и без никаква церемония го бяха заровили в гробницата на някаква отдавна заличена династия, оставяйки го пренебрежително да изгние.

Гносисът щеше да е ключът и осветлението на Елена по пътя. Тя провери дали Сейра е заспала, а Тарита — притихнала, и дочу как Борса вече хъркаше от съседната стая, преди да се измъкне към настоящия вечен дом на Фернандо. Катинарът се отключи в ръката ѝ без много усилия, с помощта на гносиса тя заглуши и скърцането на отварящата се врата, след което я затвори внимателно и запали една главня. Останала сама в студените подземия, Елена тръгна на лов за гробове. Под двореца им лежаха вечните жилища на шейхове, емири и проповедници от близо петстотин години насам — същински лабиринт от джафи мъртъвци, чието пълно разучаване щеше да ѝ отнеме часове. Но Елена се насочи направо към римонските гробници, лесно разпознаваеми по изваяните ангели и гравираните образи на Сол и Луна върху редиците от каменни саркофази. Докато преминаваше между тях тя прошепна тиха молитва за душите на мъртвите. Не беше трудно да си въобрази как духовете се взират в нея, а сенките се прокрадват в мрака по стъпките ѝ. Когато някоя душа не преминеше спокойно в отвъдното, се случваше вечният ѝ сън да се наруши и тя да остане да обитава около собствените си тленни останки. Понякога тези духове ставаха животозастрашаващи. Но сега около Елена се усещаше само студената, гниеща влага на гробовете — достатъчно неприятна, но не и опасна.