Фернандо бе положен в каменен саркофаг, а името му бе набързо гравирано отгоре. Тя остави главнята си в една от поставките на стената и започна да повдига капака, настръхваща от вонята на смърт под него. Спря, за да увие носа и устата си с шал, пое дълбоко дъх и отвори ковчега.
Не бяха положили ни най-малко усилие да подготвят тялото за погребението. Трупът на Фернандо Толиди, в напреднал стадий на гниене беше потресаващо подут от газовете, отделяни при разлагането на органите му, почти двойно по-едър от нормалната му фигура. Ноктите на ръцете и краката му и косите му бяха продължили да растат, но лицето му бе хлътнало, плътта му — прилепнала към черепа под нея. Очите му зееха отворени: изцъклени бели орбити, загледани невиждащо в небитието. Езикът му се бе подул и устата му се разкривяваше открита, а под нея и под очите му личаха засъхнали яркочервени струйки, сякаш от тях се бе стичала демонична кръв. Но това беше нормален резултат от разлагането.
Нищо чудно, че легендите за живите мъртви се носят много преди гносисът да ги превърне в реалност, замисли се Елена. Едва се сдържаше да не повърне — това, което ѝ предстоеше да стори, не бе никак лесно и всъщност доста опасно. Щеше да използва тялото на Фернандо като връзка към душата му — некромантско призоваване на духа обратно в тялото. Шансът да се провали беше голям: некромантията не ѝ бе силна страна, а и беше възможно духът му вече да се е разпръснал или да е преминал в отвъдното. Но още по-лошото бе, по този начин можеше да предизвика нещо много по-опасно.
Лилава светлина — цветът на некромантията се процеди през пръстите ѝ върху мъртвешки студената кожа на Фернандо. От него не бе останало нищо друго освен един труп, един отминал спомен за съществуването му, задържал се в разлагащо се тяло. Елена го улови и започна призоваването — един безмълвен вик в човешкия свят, но импулс сред душите, вибрации по невидимата паяжина, привикваща паяците по нея. Тя обаче се опитваше да не си го представя по този начин.
Фернандо Толиди… Фернандо Толиди…
Загубила представа за потока на времето, тя продължаваше да го зове, усещайки капките пот, избили по челото ѝ като мъниста, и леките докосвания до съзнанието ѝ, докато най-накрая не започнаха вълненията, като че ли нещо огромно се носеше покрай нея в дълбоките води, нещо, изтъкано от сенки и далечни съскащи отгласи, и тогава…
Аз… съм… бях… Фернандо… Толиди…
Тя долови образ или по-скоро проекцията в съзнанието си на образа на млад мъж с грубо лице. Полупрозрачната му фигура се понесе към нея, а по лицето ѝ бе изписан страх. Той се надвеси над другия край на ковчега си.
Не гледай надолу, Фернандо, погледни мен, нареди му тя, но той вече свеждаше очи, съзирайки изгниващото си тяло, и изпищя в ужас и тъга. Призрачните му очертания започнаха да се размиват.
Тя заобиколи ковчега му, докато той продължаваше да се отдръпва. Фернандо, гледай само мен, заповяда тя.
Той извърна неохотно и ужасено лицето си към нея. Какво сте ми направили?
Трябва да ми кажеш кой те уби.
Той я погледна безпомощно, с ужас в очите. Хвана се за гърдите, сякаш усещаше забитото в тях острие. Не си спомням… Защо не мога да си спомня собствената си смърт?
Елена се опита да го успокои. Нормално е. Разумът умее да заличава болката и сътресенията на съзнанието. Ненадейно, тя усети пъплене по сетивата си, докато около тях се струпваха други души, наблюдаващи ги съсредоточено. Трябваше да приключи възможно най-бързо. Стой мирно, каза тя на духа на Фернандо и протегна ръка, лумнала в лилава гностична светлина, прокарвайки я през призрачния му череп. Тръпка премина по безплътното му тяло и образите започнаха да се стичат в съзнанието на Елена: