Младо момиче — Солинда стои гола върху него, а ръцете му я държат здраво, докато тя го е възседнала страстно; насладата му се покачва, довежда го до кулминацията… Когато той вдига поглед към нея, а тя свежда очи към него…
Това не е Солинда!
Следват изумление и ужас; той крещи — несвързани думи на отвращение и страх, избутва я от себе си… слабо, бяло тяло се просва на земята и извръща лице с викове към него, а един кинжал проблясва във въздуха…
Удар след удар се изсипват върху гърдите му, постепенно започва да настъпва изтръпване и е толкова странно, защото вече не усеща нищо, а кръвта шурти навсякъде. Все още вижда кльощавото лице, кръвта е изпоцапала бялата му кожа, носи се парлив дъх на кръв. Мракът се спуска отгоре му като устремени води, издърпва го на дъното…
Елена се освободи от видението, докато избледняваше пред очите ѝ.
— Благодаря ти, Фернандо — каза тя на глас към света на духовете. — Почивай в мир.
Широкото му лице сведе взора си към нея и той се протегна да я докосне — дали за да я нарани, или да ѝ благодари, Елена не успя да разбере, защото някакъв невидим вятър накъса образа му и отвя душата му в небитието.
Ясната картина изпъкваше ярко в съзнанието на Елена: слабо, момчешко на вид лице с къса червена коса. Лице, което виждаше за първи път…
Подземният мавзолей сега изглеждаше дебнещ, осезателен. Призоваването на един дух неизменно бе привикало и други. Тя заотстъпва назад, замахвайки с главнята около себе си — вече ясно съзнаваше, че страховете ѝ не са безоснователни: знаеше, че съществуват създания, които обичат да се спотайват в мрака и прошепна прогонващи заклинания. Отекващата тишина сякаш ѝ се присмиваше в лицето и въпреки че наистина нямаше нищо около нея, тя се почувства в безопасност, едва когато стигна в стаята си.
Не можеше да заспи дълго след това, искаше ѝ се да поговори с някого — добре де, искаше този някой да е Лоренцо, но беше късно, а главата ѝ вече гъмжеше от прекалено много мисли.
Когато най-сетне успя да заспи, сънува, че подутото тяло под каменната плоча бе нейното.
— Е, лейди Елена, как върви животът? — Пита Розко се разположи до Елена, докато останалите членове на регентския съвет заемаха местата си.
Съставът им изглеждаше някак изменен в последните дни — сър Лука Конти бе тръгнал на север, където да приклещи Горгио. Граф Пиеро Инвейльо обаче все още беше сред тях, все така изтънчен и вежлив и все още използващ всяка възможност да предложи синовете си на Сейра. Настойчивостта му се бе превърнала в добродушна шега, но с един сериозен оттенък в нея. Дон Франческо Пердонело се бе присъединил към съвета като пръв представител на „Сивите гарвани“ и съветник по въпросите, засягащи публичната администрация. Винаги водеше със себе си свита от експерти и се бе превърнал във важна фигура в съвета. Двамата с Пита Розко постоянно влизаха в спорове по финансовите въпроси.
— Пита, по-добре отвсякога — излъга приветливо Елена.
Пита повдигна вежда подозрително, но не постави под въпрос отговора ѝ.
Лоренцо се появи и Елена веднага намери някаква важна работа в ъгъла на стаята, докато той се шегува с Пита за някакъв облог помежду им.
Сейра доведе и последните членове на съвета: Луиджи Гиновиси, все още разпоредник на семейните приходи и все така намусен, проповедник Акмед ал-Истан, който продължаваше с опитите си да накара съвета да предприеме стъпки в полза на аметхианските искания, и Йосип Янус — новият представител на соланската вяра и старши друид спрямо Иван Прато. Янус създаваше строго и мрачно усещане и спореше дори и за най-незначителни неща сякаш са на живот и смърт. Регентският съвет вече имаше цели трийсет членове, а всеки от тях си водеше своя свита поддръжници. Елена продължаваше да повтаря на Сейра, че това са прекалено много хора. Опитваше се да я убеди да създаде по-малък Висш съвет, а сега поредната досадна среща на постоянни разногласия трябваше вече да я убеди да го стори.
Сейра седна и всички заеха местата си. Елена застана на обичайното си място близо до нея, но кралицата-регент дори не я удостои с погледа си, а пристъпи към откриването на срещата:
— Господа, искам да знаете, че всяка една минута ни е ценна, и че вече ми дойде до гуша да поставям такси на пътищата или квоти за сол, докато тук не ни остава време да обсъдим шихада. Представям ви факти, не ви каня да дадете мнението си. Ясна ли съм?
Всички вече я познаваха достатъчно добре, за да кимнат благоразумно и да се съгласят с нея. Елена беше чула неколцина от тях да се превъзнасят по старите времена, „когато Олфъс поне ни даваше думата“. Но беше чувала други да се заявяват единодушно, че Сейра ръководи добре съвета и като цяло ѝ бяха пламенно предани. Елена се изпълваше с един непринуден прилив на гордост от своята принцеса. Всички безсънни нощи, в които я възпитаваше в политиката и ръководството, сега даваха плодове, много по-богати, отколкото би могла да си мечтае.