— Всички мъже говорят за справедливостта на шихада, никой не иска земите му да бъдат омърсени от ферангите. Чувам тези думи и подемам отзвука им, но точно както на бойното поле, човек трудно може да свали поглед от противника пред себе си, за да се изправи пред далечната надвиснала опасност. Така и ние в Джавон не можем просто да обърнем гърба си към Горгио. Трябва да ги унищожим, да обединим народа си отново.
— Но не можем и да позволим границите ни да бъдат престъпени. Добре знаем, че в миналото южните ни крепости са играели ролята на предел между независимостта и поробването на кешите. Не бих могла да помоля сляпо султан Салим: „Изпратете ми войските си, за да смажем Горгио“. Дори във времената на шихада, подобно доверие е недопустимо, колкото и да ме боли от този факт. Но мога да ви помоля следното: позволете ми да издигна флага на шихада тук в Джавон: един по-специален флаг, благословен от проповедник Баръх, с надписа „Хийтел“. Нека да въстанем на шихад срещу Горгио и Доробон и когато ги премахнем от земите си, ще приемем флага на Йебусалим.
Елена наблюдаваше шепнещата тълпа, заслушана в плана на Сейра — опит да убеди кешите, че битката на Джавон срещу Горгио и Доробон е достатъчно оправдание за вдигане на война, с което да умилостивят Събора. Тайните преговори преди официалната среща не бяха довели до резултат.
Тя притаи дъх като всички останали в очакване на отговора на посланиците.
Фарука се допита до проповедника и се обърна отново към Сейра:
— Кралице, чухме вашата молба. Признаваме благоразумието ѝ и любовта, която засвидетелства тя към двата ви народа и към мира, към Ахм и Неговия Рай. Султан Салим ме упълномощи с известна свобода за решението ми в спогодбата ни. Предложението ви ми предоставя много възможности в тази насока.
Залата притихна напълно, уловила се за думите на пратеника.
— Лейди Нести, Салим Велики ще разгледа исканията ви с благоразположение. Но също така ме предупреди да отбележа, че това би се противопоставило на волята на Великия Събор, който призовава всички войни на шихада към сраженията в Йебусалим — той замлъкна многозначително, за да остави думите му да отекнат в съзнанията им. — Могъщият Салим обаче също така отбеляза, че Съборът е отредил единствено и само на него водачеството на шихада. Това не му отнема правото да желае да брани своето.
Кое пък е негово? Елена се наведе леко напред от своето скривалище. Какво трябва да означава това?
Фарука се поклони на Сейра.
— Салим е пламенен почитател на куража и интелекта ви, милейди. Слушал е много за храброто ви и победоносно опълчване срещу предателите Горгио и злосторниците Доробон. Чувал е за нежността и красотата ви. И смирено желае да поиска ръката ви.
Сейра зяпна с отворена уста.
— Ако сте негова невеста, скъпа лейди, той ще получи правото да ви защити, точно както брани собствения си дом. Така ще може да изпълни молбата ви без да се противопоставя на шихада.
Сейра сложи ръка на сърцето си.
— Емир Фарука, изумена съм. Толкова нищожно същество като мен — един обикновен регент за срок докато по-малкият ми брат не навърши пълнолетие, без никакво право да се изкачи на трона, е недостойно за вниманието на Салим Велики.
Колко добре казано! Елена едва не запляска с ръце, така ѝ се искаше сега да е до нея. Припомни им, че той не може да сложи ръка на Джавон просто като се ожени за теб!
Емирът се поклони, с невъзмутимо спокойствие:
— Милейди, Салим няма претенции към трона на Джа’афар. Желае единствено да подсигури северните си граници. Не очаква нищо друго освен правото да постави свой представител сред съветниците ви, докато брат ви поеме властта. Не изисква дори вашето присъствие сред вътрешния си двор, докато не приключи войната.
— Мили боже, султан Салим е наистина щедър — прошепна Сейра с пресипнал глас.
— Приемате ли тогава предложението му? — попита сърдечно Фарука.
Сейра се огледа.
<Поискай време да помислиш. Преговаряй!> насърчи я безмълвно Елена.
Сейра я чу, извърна глава и погледите им се срещнаха. След това бавно се обърна обратно.
— Приемам великодушното предложение на султана — измърмори тя.
Джафите в залата избухнаха във възторг, а римонците застинаха слисани.
Когато най-сетне настъпи отново тишина, Фарука се поклони: