— Не мога, мамо. Мьорин е замесен с Вълт.
— Невъзможно — гласът ѝ беше равен и категоричен. — Двамата се мразят в червата.
— Истина е. Заговорници са в някакви тъмни работи. От семейството на Ким ни казаха за едно мазе в стар склад долу при пристанището на Стария град, което е достатъчно дълбоко в земята, че да не може да се открие дори с гностично гадаене. Можем да се скрием там, докато изчакаме да отмине. Рамон подготвя мястото, занесе вода и храна. Хората на Ким ще ме наглеждат, а аз ще се грижа за генерала. Те помнят доброто, което е сторил за тях по време на Бунта. Всичко ще е наред. А Ким ще се грижи известно време за теб, докато мога да изляза отново оттам.
— По-добре да избягате в Силация, макар че вече трябваше да сте тръгнали — тя оголи пожълтяващите си зъби. — Защо Вълт все още не е дошъл?
— Не е в Норос, мамо, но ще си дойде всеки момент.
Тя го обгърна с грубите си, изгорели ръце и го притисна в кокалестото си тяло.
— Ох, глупавото ми момче.
Аларон не си тръгна, докато майка му не заспа. Освободи се от хвата ѝ и се върна във всекидневната, където си наля студен лимонов чай и седна загледан в купчината бележки. Рамон се бе захванал с надписа „Я.Л. 824: Аргъндън ти Брий“, но бе стигнал единствено до бележките: „анаграма?“, „код?“, „цитат от Писанията?“, сред които и поредица от драскулки.
Мразя подобни загадки. Защо му е на някой да убива любимото си куче и след това да затрие собствения си мозък? И какво общо, по дяволите, има с всичко този глупав надпис?
Когато по-късно Рамон и Ким се върнаха, Аларон все още стоеше над бележките. Бе забравил да пие от чая си, но се тресеше от вълнение. В стаята беше тъмно като в гроб и Аларон едва разчиташе листовете около себе си. Генералът хъркаше в едно кресло.
Ким дръпна пердетата.
— Ще ослепееш в тази тъмница.
Рамон се зададе след нея, понесъл торби със зеленчуци.
— Какво става, Ал? — попита той. — Изглеждаш сякаш самият Кориний те е споходил.
— Просто ми хрумна нещо.
— Предполагам, това е доста зашеметяващо за теб.
Аларон направи неприличен жест. Бе стоял и прехвърлял мисълта в главата си вече повече от час.
— Мисля, че разгадах мистерията около кучето — заяви той, стараейки се да прозвучи равнодушно.
Двамата го изгледаха с очакване.
— Е?
— Гледах онзи надпис — „Я.Л. 824: Аргъндън ти Брий“. Може и да ви прозвучи глупаво, а и ако човек не знае името на кучето не би се досетил, а дори тогава трябва да му е известно, че Ленгстрит е убил сам животното, което Вълт не е знаел, но…
— Аларон, дай по същество — обади се нетърпеливо Рамон. — Изплюй камъчето, amici, какво си разкрил?
— Ох, съжалявам! Помните онова число 824, нали? Забелязах, че всяка цифра отговаря на броя на буквите съответно във всяка дума от „Аргъндън ти Брий“, нали? И ако вземем осмата, втората и четвъртата буква от всяка от тях — съответно „н“, „и“ и „й“, се получава Ний — името на кучето му.
Ким го погледна учудено:
— И на това му казваш следа?
Рамон беше по-ентусиазиран.
— Знаеш ли, може би си прав! Не е кой знае колко съвършено измислено, но може и да означава нещо. Нещо друго, Ал?
— Ами — започна Аларон, — отровата, която е използвал върху кучето, ми напомни за нещо, което учихме по некромантия. Била е направена от петнисто качулатче, което има свойството да увеличи възможността след смъртта на тялото, духът да остане да кръжи близо до него. Имахме цяла лекция за това, не помниш ли? Такива отрови се наричат сенчести.
— Вълт не би ли се досетил за това? — попита Ким със съмнение.
— Само ако е некромансър — отвърна Рамон. — Но в описанието в „Генерали от славния бунт“ не се казва такова нещо. Некромантията е част от магьосничеството, което очевидно не му е сила, а освен това е обвързана със Земята, а неговият елемент е Въздухът, пълната противоположност.
— Тоест, казваш, че Аларон вероятно е разбрал нещо, което Белоний Вълт не е успял? — зяпна учудено Ким.
— Като го поставяш така, наистина звучи малко невероятно — съгласи се Рамон, смигвайки на Аларон.
— Ще си продължа и няма да ви обръщам внимание — заяви Аларон. — Петнистите качулатчета са достатъчно разпространени: хората ги използват, за да унищожават най-вече плевели, а не животни. Но ако човек иска да създаде призрак, би използвал тъкмо тях.
— Призрак на куче ли? — отбеляза с насмешка Ким.
— Призрака на Ний — уточни Аларон. — Куче, което собственикът му развежда всеки ден долу към Стария град, през моста „Минт“, чак до площада „Пордавин“ и параклиса, където са открили и Ленгстрит.