Рамон мигаше на парцали:
— Мислиш, че призракът на кучето му може да ни отведе към следващата следа от загадката?
Аларон сви рамене:
— Възможно е.
— А Ленгстрит некромансър ли е?
— Земен маг е, а некромантията е свързана със Земята, така че предполага някаква предразположеност. Трябва да огледаме параклиса отново, но през нощта. Аз, самият имам предразположеност към некромантия, макар и въобще да не ме бива. Работи по-добре през нощта обаче и ще трябва да се подготвя.
Рамон му стисна ръката:
— Добра работа, Аларон Мърсър, може и да успеем да ти спасим задника.
Рамон ги поведе през виещите се улички на „Продавин“, избягвайки без усилия патрулите на Стражата. Беше мрачнолуние и отблясъците на първата зора все още бяха бледи, а пустеещите улички все още тъмни. Всички носеха тъмни дрехи и за тяхна радост бяха увили дебели шалове около шиите си — Норос се намираше високо над морското равнище и нощите му винаги бяха студени. Все още оставаха два камбанени звъна до изгрева. Аларон почти не беше мигнал, но мисълта за възможното откритие му даваше сили.
Вмъкнаха се незабелязано в параклиса на „Продавин“ и с облекчение откриха, че вътре не се спотайват просяци. Наводненият под бе изсъхнал само на места, заради което и бездомниците все още не влизаха вътре. Застоялата вода вонеше отвратително. Рамон направи чевръст жест към Аларон:
— Е, Аларон, сцената е твоя. Така де, локвата е твоя, така да се каже.
Ким затвори входната врата, за да не се стича светлината им на улицата. Аларон се настройваше за предстоящото, докато прецапваше от главния параклис към страничната му част, където бяха открили и тялото на кучето преди толкова много години. Той извърна поглед към Рамон в търсене на подкрепа.
— Ще се справиш, Ал — прошепна му той. — Имай самоувереност.
Самоувереност… Аларон кимна и притвори очи. Припомни си малките неща, в които бе успявал в колежа и загърби провалите си. След смъмрянето на Рамон в странноприемницата той не бе спирал да си повтаря, че е способен да прескочи трудностите, пред които досега винаги се е провалял. Но некромантия… охх! В колежа некромантия им преподаваше Файръл, а Аларон мразеше всички лекции с него, така че никога не се бе справял добре. Но най-много не обичаше усещането: некромантският гносис беше непоносим — извличаше се като хладна лилава енергия, подобна на слуз, която се процежда през пръстите му. Мразеше и да е близо до трупове — мъртвата им плът беше като отвратително студено желе, а втренчените погледи на безжизнените им очи го ужасяваха.
Стегни се, повтаряше си той. Сега нямаш друг избор. Или това, или Вълт ще те накълца на парчета.
Гносисът се стече болезнено, изсмуквайки топлината от тялото му. Докато изпращаше призива си, усети как милиони плъхове с мъртва плът по зъбите си се извръщат към него и изсъскват злобно. В ушите му се разнесе шепот на едва доловими гласове — шепотът на умрелите тук души. Той ги пропъди от съзнанието си и се съсредоточи върху призива си.
<Ний! Хей, Ний… ела тук, момче!>
Зрението му се замъгли и той съзря тъмни сенки, прокрадващи се откъм ъглите, приплъзващи се по стените: едва доловими лица, изгубени души, налитащи като нощни пеперуди на светлина.
<Ний, предана хрътко, Ний…>
Той извика в съзнанието образа на кучето, което бе видял в книгата с илюстрации и го прибави към призива си.
<Ний…>
— Аларон? — гласът на Ким прозвуча раздразнено.
Изведнъж тя отдръпна бързо ръката си от стената, върху която се бе подпряла и където се пропука нова цепнатина.
От някаква отвъдна дълбочина се процеди хладен глас:
<Кой вика? Кой се осмелява?>
Ким заотстъпва назад от стената, когато върху нея като някакво мокро петно се очертаха линиите на човешка фигура. Без да се замисли, Аларон вдигна ръка и измърмори заклинание, пропъждащо мъртвите. Разнесе се писък — нечовешки стон и фигурата изчезна.
Уау, аз го направих!
— Какво стана? — изпъшка Рамон.
Ким запристъпи назад към вратата.
— Аларон, не знам дали е добра идея…
— И на мен не ми харесва особено — призна си Рамон. — Хайде да приключваш по-бързо, а?
Аларон призова отново името, съсредоточавайки се върху образа на кучето. Искаше му се да е срещал на живо Ний, но разбира се по онова време дори не беше роден. Беше виждал кучета от същата порода поне — може би това щеше да помогне?
<Ний, ела тук, момче!>
Влажно космато тяло се отърка в краката му и той изпищя, като едва не се удари в тавана. Препъна се и падна на задните си части, а огромна ловджийска хрътка пристъпи откъм сенките с увиснал от устата език и сплъстена козина, обкръжена в бледа лилава светлина. Дъхът на Аларон секна.