Останалите двама също се сепнаха, щом видяха хрътката.
Аларон се пресегна неуверено:
— Ний, ти ли си? Ний, ела тук, момче, ела…
Призрачното куче пристъпи и зарови муцуна в него, безплътният му нос беше ледено студен. Смесено чувство на умора, облекчение и блажено усещане за постижение изпълниха Аларон. Успях! След като постоянно го взимаха на подбив в часа по некромантия, сега той собственоръчно разреши загадката, която бе убягнала на Файръл и Вълт и приемаше аплодисменти. Какво ще кажете сега, нещастници такива?!
Той се извърна към Рамон и му се усмихна, леко замаян от умората, а дребният силацианец му се ухили одобрително и прошепна:
— Добра работа, amici.
Кучето продължаваше да го души, сякаш се опитва да запомни миризмата му. Аларон го погали колебливо и се засмя, когато животното завъртя опашка и го побутна, с което отново го събори на земята. Внимателно той свърза съзнанието си с душата на кучето и го освободи от призоваващата техника. Животното остана призрачно, но вече изглеждаше достатъчно плътно да го докоснеш.
— Здравей, Ний, радваме се да те видим, момче.
— Той те хареса, Аларон — засмя се Ким, клекна и гушна огромната хрътка.
— Хъъ. Призрачно куче, което харесва некромансъри… — отбеляза саркастично Рамон. — Май вкусът му е доста подозрителен? Е, какво ще правим сега?
— Не знам — отвърна Аларон.
Козината на Ний стоеше някак безплътна, като че ли направена от дим. Обзе го страховитото чувство, че ако пожелае, може да прокара цялата си ръка през тялото на животното. Продължи да го гали, но много леко.
— Имате ли някакви предложения?
— Да го попитаме него — предложи Ким, когато Ний се насочи към вратата, махайки с опашка.
Докато вървеше, нито водата на земята потрепваше, нито се чуваше някакъв звук.
— Да не би да говориш кучешки, Ким? — изсмя се Рамон. — В Силация обичаме да казваме, че кучетата и римонците произхождат от едно и също семейно дърво — заяви той хапливо.
— Също както силацианците и плъховете — побърза да не му остане длъжна Ким. — Просто го погледни, глупако: виж, че иска да излезе навън. Не ти трябва да си маг, че да го разбереш. Иска да ни покаже нещо. Хайде, момче, ще излезем ли на разходка? Ще вървим ли?
Призрачната хрътка стоеше пред затворената врата и скимтеше тихо в очакване. Рамон отвори вратата и се вгледа навън.
— Все още е тъмно — съобщи той. — Какво ще правим?
— Не съм сигурен, че ще мога да го задържа в нашия свят, щом слънцето изгрее — каза Аларон. — Мисля, че трябва да пробваме да го пуснем навън. Ако някой ни види, аз ще остана с кучето, а вие двамата ще се опитате да отвлечете вниманието му, става ли?
— Ха! Точно в стила на Роблър — значи скъпото ти образование не е било напразно все пак — Рамон му се поклони. — Водете, генерал Мърсър.
Ким издърпа вратата докрай. Ний излая силно и се спусна през площада, обръщайки се на всеки няколко метра, да провери дали го следват. Аларон се обви в илюзорна сянка и затича след него, а другите двама го последваха по петите. Прекосиха площада, следвайки бледия отблясък на хрътката. За щастие, пътят, през който ги прекарваше Ний, преминаваше през оживените пътища, където войниците рядко патрулираха. Когато все пак усетеше, че има някого наблизо, животното се сливаше с тъмнината толкова плътно, че Аларон се притесняваше, че ще го изгубят, но когато подрънкването и пламъкът на главнята се отдалечаваха, Ний се появяваше и изджавкваше тихичко, приканвайки ги да побързат.
Прекосиха моста „Минт“ над реката Лил, а Аларон започна да си мисли, че разговорът му с Кира Ленгстрит все пак не е бил чак такава загуба на време.
— Преминава по пътя, по който стопанинът му го е развеждал всеки ден. Ленгстрит го е научил на този маршрут — отбеляза развълнувано той.
Наложи им се да избегнат поредния патрул близо до Роял Минт, преди да започнат да се спускат към Стария град и езерото. Ний се промуши енергично под акведукта, пренебрегвайки гърмящата вода над главите им, и пое по странична уличка през сребърния пазар, като слиса глутница диви кучета, които заотстъпваха назад, ръмжейки изплашено, преди да избягат надолу по улицата.
Навлязоха в един неголям площад на Стария град, и докато приближаваха кучето, то вдигна крак и изпусна призрачна струйка урина към една врата, докато махаше весело с опашка.
Рамон едва сдържа смеха си: