— Вижте, маркира ни я — подсмихна се той. — Великолепен е!
Разгледаха вратата, водеща към стара каменна гробница, от онези, които благородническите семейства издигаха сред градските си имоти. Загледаха се в гербовете и ангелите на Кор над нея. Сивият камък беше поолющен от времето, но заключената входна порта беше прясно боядисана в зеленикав цвят, характерен за входовете на криптите. Името на рода също личеше — Де Савиок, видна династия, една от последните преки наследнички на Благословените Триста. В града имаше няколко подобни постройки, все така свещено неприкосновени, макар самите магьоснически родове да се бяха разпаднали.
— Де Савиок — Аларон се извърна към другите. — Никога не съм ги чувал.
— Ти си единственият местен тук, Ал — отбеляза Рамон.
Ний притича отново при Аларон и вдигна очакващ поглед към него. Първите слънчеви лъчи се процеждаха над планините на изток и обагриха сивото небе в бледо синьо. Ний изскимтя: внезапно животното започна да става прозрачно.
— Ще се върнем довечера — каза Аларон и побърза да добави. — Ще го изгубим… — той плесна по крака си и го подкани. — Хайде, момче!
Той се извъртя и затича към вкъщи.
Бягаше по целия път, а Ний подскачаше жизнерадостно до него. Отвори несръчно вратата, кучето подуши наоколо, излая и се хвърли вътре, а Аларон го последва плътно.
Яриус Ленгстрит спеше в креслото до студената камина, но се разбуди, когато Ний се затича към него, джавкайки весело, а по лицето на генерала се изписа разпознаващо усещане. Хрътката вдигна лапи в скута му и игриво завря муцуната си в него, а старецът го гледаше втренчено, но изведнъж започна да разрошва козината му с ръце, а по безизразното му лице започнаха да се стичат сълзи.
— Ний — прошепна той. — Ний!
Това бяха първите му думи, откакто го бяха открили.
Сърцето на Аларон сякаш подскочи. Другите двама изтопуркаха зад него задъхани — потупаха го по раменете и се вгледаха в мрачната стая. Изумените им въздишки последваха веднага, щом дочуха генералът да повтаря отново и отново името на кучето си, докато го прегръщаше силно. Животното мяташе оживено с опашка.
Може би това ще го излекува, замисли се Аларон, но когато слънцето се издигна на хоризонта, кучето започна да избледнява. С жално скимтене, то се извърна и избяга, втурвайки се към някое тъмно място, в което нямаше преградни стени, а последният му лай бавно изчезна в тишината. Генералът стоеше загледан след него, по бузите му се стичаха сълзи, а устните му се разтеглиха в загадъчна усмивка.
Не успяха да измъкнат нищо друго от Ленгстрит и им се наложи да убият поредния ден в трескаво нетърпение. Рамон се разходи до хълма Бейконтор да провери дали Вълт е пристигнал, излизайки под претекста, че ще се запише за прехода си към Понтус — трябваше да се присъедини към легиона си след броени седмици. Вече се събираше малка флотилия от въздушни кораби и кипяха приготовления за изпращането на маговете, които щяха да се присъединят към Похода.
Междувременно Аларон се зачете за рода Де Савиок в една от книгите на майка си. Изглежда се бяха прославили единствено с отегчителността си.
— В свят, в който отрепки като нас се захващат да търсят велики съкровища на империята, тези тук са успели да си осигурят бележка под линия в наръчник за отглеждане на коне — разказа той на Ким. — Единственият забележителен сред тях е последният им родственик. Убили го в дуел, заради дългове от хазарт. Последните му думи били: „Дали и този път ще уцеля десетката?“ — той се подсмихна саркастично.
През остатъка от деня, двамата събраха всички досегашни бележки от издирването им в един сандък — в готовност да ги пренесат към мазето, което бяха подготвили като скривалище за Аларон. Рамон се върна от приземителните площадки. Все още нямаше вести за Вълт.
Ким се съгласи да остане при Тесла и генерала, докато момчетата се върнеха при гробницата на Де Савиок. Тръгнаха по здрач. В Стария град богаташите живееха зад високи дувари и заключени и добре охранявани порти. Улиците винаги бяха притихнали и Аларон и Рамон стигнаха без проблеми до криптата. Рамон отключи вратата с отработени движения и приложение на гносиса и след няколко секунди двамата вече бяха вътре, затваряйки вратата след себе си. Аларон запали една главня.
Разликите между това място тук и параклиса бяха отличителни. Всички саркофази, с изключение на един, бяха мраморни, и то от скъпите разцветки: червени, зелени и черни. Единственият каменен саркофаг принадлежеше на злополучния комарджия Робен де Савиок, последния от рода.
— Е, какво търсим тук? — зачуди се Аларон на глас.