Капакът на тавана се отвори рязко и облечен в тъмни дрехи, Рамон се зададе с тропот по стълбите. Генералът го изгледа с незаинтересован и бездеен поглед. Той подуши въздуха и сбърчи нос.
— Смърди на помия.
— Благодаря — намръщи се Аларон от бабунестото си легло от чували с брашно. — Ти какво очакваше, кралски покои ли?
— Не, но поне по-малко мръсотия и изгнило.
— Благодаря, че го отбеляза. Ще наредя на прислужницата да почисти, а не почакай, май нямахме прислужница…
— Стига си се мусил, Аларон. Баща ти е преживял и по-лошо по време на Бунта.
— Да, но неговото е било патриотично — измънка кисело Аларон. — А как е стаята ти в странноприемницата — удобна, а?
— Не е зле — отвърна Рамон. — Благодаря, че попита.
— Хмпф. Е, за какво си тук, да ми помогнеш или?
— Да помогна, както винаги — Рамон му подаде глинен съд. — Сребърна смес, за кръга за призоваване.
И двамата знаеха как се случва на теория, но Рамон нямаше предразположеност към вещерство, затова отново честта се падна на Аларон да се захване със сили, които винаги го бяха плашили, и то доста. Чрез вещерството маговете призоваваха душите на мъртвите, които обитават земята като слуги, и установяваха връзка с тях. Помежду си, безплътните привидения се свързваха в огромна мрежа, която се обновяваше постоянно, когато някой преминеше отвъд или друг умреше, но сред тях съществуваха души, все още суеверно наричани „даемони“. Смяташе се, че са обитавали земята с хилядолетия, а най-старите сред тях притежават огромна мощ — това беше добре дошло за вещерите, защото когато веднъж наименува някой даемон, магът можеше да го призовава и контролира.
Един вещер би могъл да призовава даемони без да чертае кръгове, но само някой умопобъркан би се наел да призове непознат даемон без кръг. Кръгът за призоваване заключваше даемона, докато магът не го подчини на волята си, но можеше да бъде пригоден и към специфичните сили на познатите на мага души, изготвен, за да прикрие самоличности или предотврати разкриването на самия заклинател, или за да създаде илюзорни образи и капани — всичко това бе част от изкуството на вещерството. За начертаването на един пълен вещерски кръг обикновено бяха необходими часове.
Също както некромантията, вещерството ужасяваше Аларон. Изпитите за постъпване в колежа можеха и да показват, че съзнанието му е аналитично, борави добре с логиката и е предразположено към подобни магически учения, но истината беше, че идеята за всички мъртви души и даемони преобръщаше червата му от страх и само беглата мисъл, че съзнанието му може да бъде унищожено, ако не успее да подчини призованото създание, го преследваше във всички кошмари. Беше се надявал никога повече да не му се налага да използва вещерство през живота си, но явно надеждите му нямаше да се оправдаят.
Справих се с некромантията онзи ден… мога да се справя и сега, повтаряше си окуражително той.
Въпреки че двамата се сработваха добре, внимателното очертаване на кръга и подготовката му за призоваване им отнеха цяла нощ. Малко преди зазоряване, Аларон реши да активира пробно кръга и вля съвсем леко гносис в него, а щом отвътре се издигна искрящ полупрозрачен лъч, от гърлото му се процеди доволна въздишка. Сребърният прах се втечни и сля ведно. Аларон обиколи, за да провери за пролуки, след което го деактивира отново, за да не се изхабят важните му съставки.
— Готово е! — съобщи той и на момента се почувства невъзможно изтощен, готов да спи вечно, но въпреки това развълнуван.
Преди няколко месеца щях да се срина само при мисълта за това, през което преминаваме. Но сега знам, че мога да се справя, мислеше си той. Той показа на Рамон завършения кръг.
— Вътрешният е за даемона, а външният — за мен, та ако се оплескам, да не достигне до вас. Изглежда добре. Мисля, че сме готови.
— Тогава ще го направим още тази нощ — Рамон се вгледа в Аларон. — Трябва да поспиш, amici. Умът ти трябва да е свеж, щом ще се заемаш с даемон, нали?
Аларон бе учудващо уверен:
— Ще се справим — настояваше той. — Ей, какво мислиш, че ще каже генералът, ако успеем да го оправим?
Рамон се подсмихна.
— Може би нещо в този дух: „Кои пък сте вие, клоуни такива?“
Аларон искаше да задържи лекия тон, но не успя.
— Представи си да си толкова отчаян, че да съсипеш собствения си мозък и да се надяваш, че някой ще те открие и ще ти го възстанови.
Рамон отвърна със сериозен тон: