Рондийският имперски пратеник Белоний Вълт бе отлетял за дома страшно разярен. Преговорите между рондийците и Салим обаче продължаваха без участието на Ордо Коструо, което безпокоеше Антонин Мийрос. Междувременно губернатор Бетилон губеше контрола над недоволстващия народ по улиците. Домът Мийрос вече не можеше да изолира звука от стъпките на маршируващите войници или далечните викове, понякога по стените му отекваха удари от камъни. Въздухът ставаше все по-душен, а грабливите птици в небето — все по-многобройни.
В края на джумада, Мийрос съобщи на Рамита, че има изненада за нея.
— Има нещо, което искам да видиш, съпруго, докато все още можеш да пътуваш. Приготви се да тръгнем рано сутринта, няма да ни има целия ден и ще нощуваме навън. Трябват ти само дрехи, аз ще се погрижа за всичко друго.
Рамита се озадачи, но и развълнува — беше невероятно, че ще може да излезе от Дома Мийрос. Цялото домакинство се подготвяше за евакуация към Дома Коструо, което означаваше, че сегашният им дом вероятно щеше да бъде разграбен скоро след това, но дори съпругът ѝ не можеше да подсигури безопасността им щом войната избухнеше. Вероятно на някакъв етап организирана атака щеше да пробие защитите на палата им.
Въпреки това, когато дойде в двора ѝ на следващата сутрин, Мийрос изглеждаше почти безгрижно. Подухваше лек бриз, а Луна потъваше на западния небосклон, под розовата целувка на изгряващия Сол. Рамита облече червено-жълт салвар и си сложи сребърна обица на носа, рубинени пръстени на ръцете и гривни на краката. Косите ѝ се спускаха сплетени надолу по гърба ѝ. Коремът ѝ вече леко се закръгляше, но като цяло се чувстваше добре.
— Готова ли си, съпруго? — попита сърдечно Мийрос. — Ела в долните градини.
Хурия подхвана Рамита над лакътя, не защото ѝ трябваше помощ, а защото се притесняваше да я пусне с него.
— Ами ако това е някакъв номер, с който да те отведе и заключи някъде, където смята за безопасно?
— Сигурна съм, че не би направил подобно нещо, а и във всеки случай ще настоявам да си заедно с мен — Рамита целуна Хурия по челото. — Каза, че ще се върнем утре.
В централния двор я очакваше странна гледка: стар килим, цели шест метра на дължина и два и половина на ширина, бе постлан върху камъните. Дълбоките му кестеняви, бели и черни краски бяха избелели, но все още красиви. На единия му край на малък куп бяха струпани одеяла и кошници. Олаф тъкмо поставяше последна бутилка вино в една от тях. Йос Клин се подпираше на стена наблизо, а по грубото му лице бе изписано недоволство.
— Скъпа моя, заповядай, седни — Мийрос подкани Рамита и я заведе до купчина възглавнички в средата на килима.
Рамита се настани объркано върху тях, все още недоумявайки какво се случва. Тук, в двора, ли щяха да си правят пикник? Изглеждаше доста необичайно. Мийрос седна до нея и я потупа по коляното, а развълнуваното младо момче у него пролича в набразденото му от възрастта лице. За миг тя зърна образа на детето, което някога е бил и предвкуси как ще изглеждат децата, които носеше… ако са негови.
— Е, съпруго, готова ли си?
Тя кимна, все още объркано, а той вдигна ръка, хванал здраво непознат за нея скъпоценен камък. Рамита усети леко разтрисане и вълнообразно движение, при което килимът внезапно се издигна във въздуха, понесъл двама им заедно с всичкия им багаж. Тя ахна и стисна здраво корема си в ужас.
— Съпруже! — изпищя тя, а нещо в стомаха ѝ се преобърна, докато се отдалечаваха от земята.
Хурия вече беше на няколко метра под тях, зяпнала нагоре с ококорени очи и отворена уста. Мийрос се засмя с истинска наслада, завъртя камъка в ръката си и изведнъж те се понесоха стремглаво нагоре и надалеч.
— Не се тревожи, нищо опасно не може да ни се случи — провикна се той.
Рамита се вкопчи в него и стисна здраво очи, но в крайна сметка събра смелост и ги отвори. Носеха се невъобразимо високо, но тя едва усещаше полъха на вятъра, сякаш бяха обградени от голям невидим щит. Килимът едва се поклащаше, купчините от одеяла и кошници не помръдваха и единствено яростното потрепване на пискюлите му издаваше, че въобще се движат. Над тях града се разстилаше в невероятни детайлни картини, които се отдалечаваха стремглаво с всяка изминала секунда.