Рамита не разбра всичко, но се радваше да го слуша. Достатъчно ѝ бе, че успя да види кулата Саутпойнт и тъмния силует под вълните, стигаше ѝ да слуша изпълнения му с гордост и бащинска обич глас. Опита се да потисне вътрешната борба в себе си — чувстваше се разкъсана между любовта си към Казим с неговата страстна буйност и нарастващата привързаност към младеещия си стар съпруг и чудесата, които ѝ показваше. Коя беше тя — Рамита Анкшаран, че да се разхожда из залите на Дома Коструо или да наблюдава моста Левиатан от летящ килим? Какво право имаше да разговаря с рондийски пратеници и да споделя живота си с една жива легенда? Но все повече се бореше с нарастващото чувство, че вече няма да може да се върне към простичкия живот на съпруга в Баранаси.
Изведнъж тя се ядоса на себе си. Увличаш се по богатства и чудеса, глупачке! Този старец те искаше само за разплод, а истинската ти любов е Казим… О, моля ви, богове, нека вече да е на хиляди километри оттук, да е отпътувал заедно с Джай… Тя се сгуши в ръката на съпруга си и се опита да задуши напиращите сълзи.
— Съпруже, може ли да се върнем вече на земята? — попита тя с тих глас.
— Не ти ли харесва да летиш, съпруго?
— Мисля, че би ми допаднало много — призна си тя, — но засега ми е достатъчно.
Той се усмихна съчувстващо и завъртя килима обратно към скалите.
Навлязоха на около километър и половина на сушата — близо три километра от кулата Саутпойнт и кацнаха внимателно. С одеялата Мийрос нахвърля набързо островърха палатка на килима, с отвор от едната страна и изглед към пясъците. Над главите им кръжаха чайки с искрящи на слънцето черни очи и озвучаваха навред с постоянните си крясъци. И постепенно под зова им и бумтенето на вълните Рамита се унесе и заспа.
Когато се разбуди, той клечеше до нея и я разтърсваше леко за рамото. До съвсем скоро тя щеше да се изплаши до смърт от надвесилата се над нея фигура на съпруга ѝ, но сега дори не се стресна. Здрачаваше се и светлината бавно се топеше в мрака.
— Съпруго, ела, трябва да направим нещо.
Тя се повдигна и протегна, а той я издърпа на крака.
— Какво има, съпруже?
Той ѝ се ухили като младо момче и ѝ смигна заговорнически.
— Искам да ти покажа нещо — той посочи с глава към островърхия силует на Саутпойнт. — Нещо, свързано с кулата.
Той я заведе малко встрани и след като огледа някак крадешком наоколо, махна с ръка, а Рамита ахна, когато пясъкът и камъните се разпръснаха от лек повей на вятъра. След това едва не изруга, когато съзря капака на люк на около тридесет сантиметра под пустинната земя. Тя извърна поглед към Мийрос, докато той усмиряваше ветровете.
— Какво е това?
— Една тайна.
Той изчисти и последния пясък от пътя им. Капакът беше дървен, резбован с линии филигранно сребро. От лявата му страна имаше деликатно изваяна обла дръжка, която ѝ напомняше на дръжките на вратите в Дома Мийрос.
— Тук започва тунел, който стига до Саутпойнт. Инквизиторите все още не знаят за него — той хвана дясната ѝ ръка, все още ненаранена от мерките за сигурност на Дома Мийрос. — Съжалявам, ще те заболи, но вече познаваш чувството.
Тя кимна, подготви се и сама постави ръка на топката.
Пареше ужасно, но тя не помръдна, докато Мийрос не отмести нежно ръката ѝ. Този път не ѝ даде мехлем, а я излекува със силите си и дланта ѝ изтръпна, а раната заприлича на белег от поне няколко седмици.
— Огледай се, съпруго — прошепна ѝ той. — Запечатай това място в съзнанието си. Може да настъпи момент, в който да се наложи да дойдеш тук сама.
Сама ли?
— Защо, господарю?
— Не мога да ти кажа със сигурност, но чувствам, че е важно да знаеш това място. Под Саутпойнт се намира помещението, от което се контролира потокът на енергия към моста. В него има една сребърна сфера, която извлича слънчевата енергия от кулата и я превръща в земна, с която се захранва мостът. Само един Първонаследник може да устои на мощта на онази стая. Само човек с моята кръв може да измени потока на енергията в нея — той се усмихна мрачно. — Дори инквизиторите не могат да нарушат връзката.
За да го знаят децата ни ли ми казва всичко това? Да не би да си мисли, че няма да може да им го каже сам? Тя потръпна смутено при мисълта, но не се осмели да ѝ даде глас. Вместо това попита смирено:
— Нещо свързано с пророчеството ви ли е?
Той я погледна преценяващо.
— Разказах ти, че предвидих как децата, родени от нашия съюз, играят незаменима роля във възстановяването на мира и справедливостта. В предсказанията ми — не бих казал пророчества, а просто предчувствия за бъдещето — познанието за тази стая под кулата Саутпойнт изглежда от огромно значение. Но не знам защо.