Изминаха часове, но за нея те бяха цяла вечност, в която галактики от знание се сформираха, процъфтяваха, разбиваха се на парченца и изчезваха. Тя се носеше сред морета от звуци и образи, потапяше се в необятните дебри на живота, ставаше свидетел на разговори между крале и техните подчинени, на пазарлъците на свещеници и молитвите на търговците. Сблъскваше се с живот и смърт, с проявления на любов и убийства. Докато най-накрая не зърна лицето, което диреше, през очите на мъртво момиче, обитаващо кладенец в земите на Лакх — в един кратък миг, когато духът ѝ спря погледа си върху образ, разкрит от лекото потрепване на завеса, преди напливът на войски да я запрати настрани. Този единствен миг на проблясък беше достатъчен на Сабиле да се придвижи от душа на душа, ловувайки. Предусещаше плячката си наблизо, както паякът чувстваше дори далечното потрепване на края на паяжината си, и най-сетне беше сигурна: Антонин Мийрос най-сетне бе направил своя ход. Беше тръгнал на юг от свещените си земи в Йебусалим в търсене на начина да избегне войната — или поне да успее да оцелее. А колко се беше състарил; тя го помнеше на млади години: с целеустремен поглед, кипящ от енергия. Едва успя да се измъкне тогава, когато той и неговият орден избиха всички нейни близки — любими и роднини по кръвна линия, почти до един заличени. Дано все още ме смяташ за мъртва, Мийрос.
Прогони Джанастхами с раздразнен жест. Е, явно великият Антонин Мийрос най-сетне е предприел нещо. Бе се ровила достатъчно из постоянно изменящите се пътища на бъдещето, за да знае добре какво иска той, учудваше я единствено, че беше чакал толкова дълго, за да направи първата стъпка. Оставаше само една година до Лунния отлив и касапницата, която щеше да го последва. Подготовката бе в напреднал стадий, но Мийрос просто нямаше друг избор.
Той и Сабиле бяха Пророци; и двамата бяха предвидили възможните варианти на бъдещето пред тях. Бяха кръстосвали мислено шпаги в продължение на векове в борбата си с нишките на бъдещето. Тя можеше да чуе неговите въпроси и да предусети отговорите, които той получаваше — дори самата тя му бе изпратила някои от тях, предположения, родени от низ лъжи, крехки като нишки на паяжина.
Точно така, Антонин, ела на юг — приеми дара, който съм приготвила за теб! Вкуси живота отново. Вкуси смъртта.
Искаше да се засмее, но вместо това неусетно започна да хлипа, обзета от силната болка по всичко изгубено или от някое отдавна забравено чувство. Не се опита да прави преценки, просто усети привкуса и се наслади на новото усещане.
Слънцето се издигна високо на хоризонта и проникна в пещерата, която тя все още обитаваше: като стар паяк, омотан в древни паяжини. До нея лежеше простряно студеното дребно телце на детето.
1.
Терзанията на император Констант (първа част)
Светът на Урте
Названието Урте произтича от Уртих, земно божество при древните йоти. На Урте съществуват два известни ни континента, Юрос и Антиопия (наречен още Ахмедхаса). Въз основа на определени прилики в най-ранни артефакти и известно сходство между населяващите ги живи организми, някои учени предполагат, че в миналото двата континента са били свързани чрез Понтийския полуостров. Все още не съществуват конкретни доказателства, но едно е сигурно — без силата на маговете, между континентите нямаше да има никаква връзка, тъй като са разделени от повече от петстотин километра непроходимо море. Предполагаме, че още в праисторически времена космическо бедствие предизвиква придвижването на месечината Луна в по-близка до Урте орбита, при което моретата стават по-бурни, плаването — невъзможно, а значителна земна маса е напълно разрушена.
Гървон Гейл вдигна качулката на наметалото си като разкаял се монах: поредният анонимен посветен в корианството. Обърна се към спътника си — елегантен мъж със сребристи коси, който приглаждаше замислено брадата си, вгледал се през решетките на прозореца. Играещите отблясъци светлина попадаха върху лицето му и заличаваха следите от годините.
— Забравил си да си свалиш губернаторския пръстен, Бел — отбеляза Гейл.