Мъжът се сепна от унеса си и прибра лесно разпознаваемия пръстен в джоба си.
— Заслушай се в звука на тълпите, Гървон — в гласа му не се усещаше възхищение, но определено се долавяше нотка на интерес, което беше рядко явление. — Само на площада сигурно има повече от сто хиляди души.
— Чух, че повече от триста хиляди ще присъстват на церемонията — отвърна Гейл, — но не всички ще останат за парадното шествие. Вдигни си качулката.
Белоний Вълт, губернатор на Норос, покри главата си с хладна усмивка и въздъхна едва забележимо. Гървон Гейл беше свикнал цял живот да бъде в сенките, но Вълт ненавиждаше тази потайност. Днешното събитие обаче не предполагаше да се демонстрира показност.
Поканен след леко почукване на вратата, още един мъж се вмъкна в тясната стаичка. Беше строен, с мургава кожа и къдрава, черна коса на лантрианец, облечен в изящни одежди от червено кадифе, а в ръката си носеше жезъл. Лицето му беше овално, с меки черти, плътни женствени устни и тесни очи. Тръпки полазиха Гейл само от близостта до този човек, с която го връхлетя и парливото усещане на гностични защити. Параноя цареше навсякъде и най-вече в магьосническите среди на Църквата. Свещеникът отметна сплъстен кичур от черните си къдрици и размаха ръка, на която проблясваше пръстен.
— Скъпи господа от Норос, готови ли сте за Светото събитие?
Вълт целуна ръката му.
— Преизпълнени сме с нетърпение, милорд Крозиа — всички свещенослужители в корианството се отричаха от семейните си корени и приемаха фамилията Крозиа, но този човек беше кръвен роднина на графа на Болиу и бе смятан за една от изгряващите звезди на Църквата.
— Моля, наричайте ме Адамус, господа — свещеникът подпря жезъла си на стената и докато нахлузваше на главата си качулката на подобна сива мантия като на останалите, се подсмихна като дете, предрешено в костюм за забавление. — Да тръгваме.
Поведе ги по тъмен коридор и рушащи се стълби. С всяка стъпка шумовете отвън ставаха все по-силни: боботенето и оживлението на хорската реч, тръбенето на тромпети и тътенът на барабани, песнопенията на свещениците и виковете на войниците, тропотът на хиляди тежки стъпки. Усещаха се дори през дебелите каменни стени; вибрациите сякаш се носеха по въздуха и пъплеха по кожата. На върха на стълбите се озоваха върху тясна вдадена тераса, от която се откриваше гледка към Площад д’Акорд. Оглушителният тътен блокираше като стена всички техни сетива.
— Велики Кор! — изкрещя Гейл на Вълт, който се усмихваше учудено.
Нито един от двамата не беше вече млад и зелен, но това, което се разкри пред тях, беше несравнима, невиждана за тях гледка. Те стояха пред Площад д’Акорд — сърцето на град Палас, който се намираше в сърцевината на Ронделмар — сърцето на Юрос, на Империята. Това могъщо място беше театралната сцена, на която пред очите на тълпа с внушителни размери се разиграваха безкрайните пиеси на политиката и властта. Огромни скулптори от мрамор и злато се извисяваха над насъбралите се под и върху тях хора, нищожно малки пред тези гиганти, неизменни наблюдатели на тържественото шествие. Колоните от войници преминаваха една след друга, тропотът от стъпките им бе техният ритъм, пулсът на тяхната мощ. Въздушни кораби кръжаха над тях, огромни птици-предвестници на войната, носещи се противно на гравитацията, хвърляйки плътни сенки под жаркото пладнешко слънце. Аленочервени флагове с изображенията на лъва на Палас, скиптъра и звездата на кралската фамилия Сакрекьор се развяваха от леките северни ветрове.
Погледът на Гейл се плъзна към кралската ложа, на двеста метра вляво от тях, по посока на която и легионерите вдигаха изпънати ръце за поздрав, докато преминаваха в марш. Отвисоко наблюдаваха Негово Величество императорът Констант Сакрекьор и болнавите му деца: дребни фигури в алени одежди и позлата. Отбрани херцози и владетели на тукашни и далечни земи, прелати и дори магове, всички бяха дошли да присъстват на това невиждано досега събитие.
На този ден жив човек щеше да бъде провъзгласен за светец. Гейл си подсвиркваше тихо, все още изумен как някой би могъл да си позволи подобно светотатство, но ако трябваше да съди по по-голямата част от тълпата — весела и тържествуваща, деянието явно бе сметнато за напълно нормално и уместно.
Кавалерийски отряд премина с бърза крачка покрай тях, последван от дузина слонове, заловени при последния Поход. След тях вървяха карнийски ездачи, водейки огромните си бойни гущери през стените от хора, без да обръщат внимание на общите ахвания на тълпата. Страховитите влечуги щракаха със зъби и съскаха, а ездачите с желязна дисциплина гледаха право напред, с изключение на случаите, в които трябваше да се извъртят, за да поздравят императора.