— Попитах го за това, когато ми спомена за брак. Бях дълбоко решен, че ако този мъж иска да се омъжи за любимата ми дъщеря, трябва да ми отговори преди всичко на въпроса: „Защо го направи?“. Попитах го и го погледнах в очите, за да видя душата му. Исках да зная дали този човек е лош и слаб мъж, или е човек на честта, пред който са стояли само лоши избори.
— Това, което видях, бе болка — истинска и все още осезаема. Нямаше оправдания, злоба или расова омраза, нямаше хитруване, просто една ужасна, обсебваща болка. Видях в очите му, че съжаляваше за този избор, че страдаше всеки ден, заради него. „Мислех, че така спасявам човешки животи“, каза ми той, „За да ги спра, трябваше да разруша моста, нямах друг избор. Сто хиляди души щяха да паднат право в морето и връзката между Юрос и Антиопия щеше да бъде разрушена, може би завинаги. Уверяваха ме, че войските са дошли, за да пазят търговците, но аз се усъмних. А това, което последва — убийствата, поробването — наистина, нямах представа, че са способни на подобни зверства“.
С дълбока въздишка Испал прокара пръсти през изтъняващата си коса.
— Това ми каза той, Рамита, и аз му вярвам. Вярвам, че е попаднал в капан. Той не е лош. Каза ми, че обожава Йебусалим и се е стремял да го превърне в рая на земята. Построил огромни акведукти, прокарал вода от планините и озеленил пейзажите му. Построил болници, в които маговете се грижели за болните. Дарил с дворец от златен мрамор дхаския султан и издигнал внушителен Дом ал-Ахм, най-големия на север. Дъщеря му основала орден от лечители, а синът му — обществена библиотека, по-голяма и от тази на моголите. Неговият Ордо Коструо бил на почит, някои вярвали, че членовете му са ангелите на Ахм. Познавахме обаче само добрата им страна. Не бяхме виждали магове в битка. Е, нещата щяха да се променят.
— Рондийските легиони преминаха по моста, но по въздуха ги изпревариха — въздушни кораби се бяха струпали над морето, отвъд хоризонта. Никой дори не предполагаше, че са там, преди да надвиснат над града в заранта на онзи ужасен ден. Представете си, деца, всичките кораби, виснали от небето, гъмжащи от хора и магове с развяващи се мантии, изправени на носовете, като галиони.
— Първоначално хората избухнаха в овации, мислеха, че това е търговската флота, най-голямата, която бяха виждали, и че богатството ни е в кърпа вързано. И аз си мислех така в началото — стояхме пред фургоните си и махахме към корабите, радвайки се като деца, нетърпеливи за бонбонки.
— Но тогава Раз ме погледна и каза: „Това са военни кораби“, и добави с глас, който никога няма да забравя, „Грижи се за Фалима“, изрече, навлече туниката си и започна да събира войниците си, „Хващайте оръжията си, мързеливци!“ Не разбирах, а може би и не исках. Тогава рондийците ни нападнаха. Катапулти от палубите им изстрелваха горещ катран, който избухваше в нас. Палатки, сгради и фургони лумваха в пламъци, приклещваха пищящи хора в тях. Когато корабите се снишиха, стрелци изсипаха стрелите си в тълпите, а маговете поразяваха капитаните на войските и всеки, който се опитваше да окаже съпротива — бледосини лъчове енергия от небето ги пронизваха като светкавици. Бяхме обречени.
— Спомням си, че хванах здраво Фалима, за да я удържа да не последва Раз. Дърпаше се като малко дете. Раз влезе в палатката си и когато се появи отново, с нагръдната си броня, с малкия си щит и извитата си сабя в ръка, всичко зад него се взриви. Ударната вълна ни изхвърли върху фургона ми и когато зрението ни се възвърна, видяхме, че на мястото на палатката му зее огромна дупка. Сянката на военния кораб тегнеше над нас, а от носа му млад маг изхвърляше огън от ръцете си върху разбягалата се в паника тълпа. Видяхме го как подпали цяла група търговци, които се опитваха да избягат. След това спря погледа си върху мен. Вдигна ръце, а аз издърпах Фалима под фургона и последваха огън и жупел, въздухът пламтеше, точно там, където стоях преди секунда, всичко се топеше до неузнаваемост. Изпълзяхме от другата страна на фургона и този път Фалима ме изтегли, когато с цялата си лудост се втурнах да спасявам коприната си!
— Намерих Раз, коленичил пред кратера, където допреди малко стоеше палатката му, вторачен в овъглените тела в дупката. Въздухът трептеше от крясъците на умиращи и живи. Корабът се насочи на изток към останалите лагери, но други продължаваха да кръжат над нас. Изглеждаше, че е без значение накъде ще поемем, но Раз избра да ни поведе към града. Затичахме се, препъвайки се с други маси от цивилни и войници, отправили се към градските порти. По някаква причина всички мислехме, че ще сме в безопасност отвъд стените.