— Измежду огромните военни кораби летяха и десетки малки, които рондийците наричат „скифове“, а на всеки от тях стояха по един маг и няколко стрелци. Скифовете бяха по-бързи от големите кораби, прелитаха над нас, стреляха напосоки. Някои се приближаваха толкова много, че виждахме ясно лицата на хората в тях. Бяха толкова млади и по детски развълнувани, сякаш бяха на лов за пъдпъдъци за пръв път. Помня как Раз изкрещя: „Това да не им е някакво забавление?“, ожесточено замахвайки с меча си. Улиците бяха така нагъсто претъпкани, че рондийските стрелци трудно можеха да не улучат. Тълпата ни помете главоломно, а шумът около нас ставаше оглушителен, когато изведнъж всички спряха внезапно и до днес помня как смразяващо разтърсване премина по всички ни при гледката на затварящите се пред нас порти. Дочух ужасяващ рев — по пътеката зад мен, спуснал се откъм изгряващото слънце, се задаваше един скиф. На носа му стоеше някой, фигурата му се очертаваше на слънчевата светлина, ръцете му бяха вдигнати във въздуха. Улицата се виеше покрай каменни сгради на по два-три етажа, а ние бяхме притиснати плътно един към друг. Когато скифът се приближи, магът направи нещо, което разтърси земята и стовари сградите от двете страни върху главите на хората. Беше жена, облечена в червено, а устата ѝ зееше, сякаш и тя крещеше, ужасена от действията си. Сгради рухваха зад нея като плочки за игра и премазваха десетки хора, докато тя се приближаваше все повече.
— Бяхме понесени от тълпата, всички хукнаха обезумели, в опит да избягат от тази ужасяваща кралица на разрухата. Някои се спъваха и биваха стъпквани. Държах здраво Фалима, докато се препъвахме в телата им, безпомощно тласкани към затворените порти на извисяващите се пред нас стени на Йебусалим. Раз ни пробиваше път, избутвайки хората встрани, виковете му заглушени от зловещия тътен на срутващи се сгради и писъци на смърт. Изведнъж се хвърли настрани, издърпвайки ни с Фалима от гъмжилото, през вратите на малка крайпътна дхаба. Напливът от хора, устремени право към смъртта си, продължи напред.
Фалима се бе наранила, но нямахме време да спираме. „Ела!“, изкрещя Раз и я преметна през рамо. Преведе ни през заведението, покрай свилите се от страх собственици. „Вън! Вън!“, изрева към тях, без да спира, докато се озовахме в задния двор, където, за наша почуда, едно магаре стоеше спокойно загледано в небето, дъвчейки си фуража. Тогава се разнесе ужасен пукот, сякаш земята под краката ни се разцепи, и дхабата се срути, залитайки към отсрещната страна с оглушаващ трясък. Вълната от удара ме събори право върху магарето, което ме изрита в лявото рамо и усетих как лопатката ми се счупва, най-отвратителната болка. Осъзнало случващото се, магарето се стрелна нанякъде, бог знае къде. Трясъкът се разнесе към следващите сгради поред и наоколо се завихриха облаци прахоляк.
Давехме се безпомощно, докато вихрушката не стихна, разкривайки пред очите ни размерите на ужаса. Целият ред от къщи бе унищожен, срутен от жената маг, понесла се високо на скифа. Нови зловещи звуци се разнесоха: гласовете на хора, затрупани от отломките. Раз клечеше, обвил ръце около Фалима. Погледна ме, „Лакхсиецо, ти си жив!“ и се прокашля. „Ахм да ни пази! Какво е всичко това?“
— Какво беше, наистина! И защо се случваше? Какво би могло да оправдае подобна кланица? Какво толкова искаха, което не могат да получат чрез приятелска търговия с нас? Каква нужда имаше от война? Къде бяха Мийрос и Строителите на моста сега? Къде бяха боговете, че позволяваха да ни сполетят такива злини?
— „Трябва да вървим“, каза Раз, който в онзи момент ми приличаше на полубог, толкова смел и решителен. Почувствах близостта до велик човек и това ми даде кураж. Рамото ме болеше ужасно много, но бях решен да не изоставам. Покатерихме се по отломките, опитвайки се да не мислим за хората, приклещени под тях. Зад нас рондийският скиф се носеше по протежението на градската стена и сипеше светкавици и стрели върху стрелците в крепостните валове. Изведнъж обърна курс към нас и се устреми към друга алея, към която се бяхме запътили и ние. Замръзнахме на място.
— Жената маг в червени одежди стоеше на не повече от сто метра от нас, достатъчно близо за да ни фокусира, и наближаваше стремглаво. Лицето ѝ бе бледо като платно, а косите ѝ ярко оранжеви. Зад нея висок мъж със светли коси крещеше заповеди с несмутимо изражение. Завиха в началото на алеята, точно над къщните покриви и четирима стрелци започнаха да стрелят без да подбират. Уличката бе също така претъпкана, както и нашата допреди малко, но хората все още не знаеха какво ги очаква — нямаха и представа за разрушението, което онази жена сееше. Раз целуна Фалима, каза ѝ да не мърда от мястото си и се затича към алеята, която скифът щеше да унищожи всеки момент. Помислих си, че е полудял.