— Тогава Раз скочи срещу тях! В един миг той лежеше, протягайки ръка към сабята си, а в следващия вече бе на крака и замахваше с острието си към врата на вещицата. За момент от секундата тя бе обречена. Дори не разбра за насоченото срещу себе си оръжие, толкова бе вглъбена в зловещото си занимание. Но ударът така и не падна върху нея. Между острието на Раз и младата жена застана мечът на офицера, хвърлил се към тях в последния момент. Той я избута настрани и аз съзрях как пищялът и се прекърши на две, докато дхасите започнаха да се оттеглят. Остана само едно малко момиченце, което се бе вкопчило в майка си, когато се бяха впуснали в невъобразимата атака. От майката сега бе останало единствено овъглено тяло, но момиченцето бе продължило да върви напред, прекалено уплашено да осъзнае какво върши. Вещицата усети движение и изстреля огъня си, но изведнъж очите и се разшириха в ужас и тя отчаяно се опита да оттегли магията си, но вече бе прекалено късно. Появата на детето бе нарушила концентрацията ѝ, а тя се отдръпна, когато най-малко трябваше, и последиците бяха ужасяващи: собствените ѝ ръце избухнаха в пламъци.
— Тя коленичи в пясъка, взирайки се с широко отворени очи в почерняващите си до кокал ръце. Детето изпищя и избяга. Случилото се отвлече вниманието на офицера и Раз го промуши — острието му прониза бронята на мъжа, право през стомаха му и излезе откъм гърба. Раз завъртя и издърпа оръжието си, надавайки ликуващ вик, а мъжът се строполи на земята. Вещицата се извърна с див поглед, ръцете ѝ бяха като угарки. Болките ѝ сигурно бяха неописуеми, но тя събра последни сили от душата си. Ръцете ѝ бяха безполезни, но очите ѝ искряха и тя изстреля огън от тях, две ужасни горещи струи от пламъци, които запратиха Раз назад и подпалиха дрехите му.
Това ме извади от унеса ми. Скочих на крака и запрепусках през оградите, към онази зловеща арена на битка. Вещицата бе превили гръб, навела глава, а раменете ѝ се тресяха. Косите ѝ покриваха димящото ѝ лице. Офицерът се мъчеше да изпълзи до падналото си оръжие, притиснал ръка към корема си. Раз се въргаляше на земята, тупайки се в пръстта. Изтичах при него, като се пазех от офицера. Вещицата чу стъпките ми и вдигна глава, а аз едва се сдържах да не изкрещя: на мястото на очите ѝ сега зееха два черни кратера. Беше изгорила собствените си очи, за да запрати този ужасяващ последен огнен удар. Тя прошепна някакво име през сълзи: Ван. Може би името на офицера, тай като той бе хванал меча си и сега се влачеше към нея.
Насочи го към мен. Заплахата му бе повече от ясна, но аз исках единствено да помогна на Раз. Хвърлих се към него, тупайки горящата му мантия, докато той не спря неподвижен. Когато успях да го погледна, гледката беше смразяваща, но беше жив, беше герой, ако някой можеше да го провъзгласи в този миг. Преобърнах го по гръб и потърсих с поглед нещо, с което да му помогна. До стената имаше корито с вода. Изпълзях до него, загребах вода с шепи, докато болката в лявото ми рамо беше невъобразима, и пренесох няколко капки към него. През цялото време офицерът ме наблюдаваше, обвил едната си ръка около вещицата. Устните ѝ се движеха, а около ръцете ѝ и черните ями на лицето ѝ се заформяха тънки нишки бледа светлина. Помня, че изпитах абсолютен ужас, когато си помислих, че ще се възстанови и ще ме разкъса на парченца, но не стана нищо подобно. Момичето се свлече към рондиеца.
— За мое изумление, той проговори на кеши: „Ето“, каза ми той, свали шлема си и го хвърли към мен. „Вода“. Бях слисан, но го взех, напълних го и промих изгарянията на Раз. Пийнах малко вода и след това, не знам защо, като че ли инстинктивно го напълних отново и го оставих близо до ръката му. Той даде на момичето маг да отпие, а тя промърмори нещо взряна странно по посока на Раз. Каза дума, която не знаех: доккен. По-късно научих, че на техния език означава „тъмен“. Нямах идея какво обаче имаше предвид тя.
— Ако бях повикал за помощ и двамата щяха да бъдат отведени, но аз и Раз най-вероятно щяхме да бъдем убити. Аз не съм герой като него, затова и стоях притихнал като мишка. Единственото, за което ми стигна куражът беше да попитам офицера: „Защо?“ Той просто сви рамене. „Заповеди“. Заповеди. Повдигаше ми се. И те имаха също толкова представа защо ни убиват, колкото и ние самите. Стоях и го гледах втрещен, а той ме погледна, очевидно в ужасни болки — раната на стомаха му беше от онези, които те убиват бавно с часове или с дни. И промълви: „Съжалявам“, и повтори „Много съжалявам“. Тогава вещицата изрече нещо и той отново се обърна към нея. Тя се разтресе неудържимо, но по кожата и лицето ѝ продължаваше да пъпли мрежа от светлина и аз видях, как прорези и охлузвания изчезват, костите на крака ѝ зарастват — беше някак зловещо. Тя докосна корема на офицера и светлината се разнесе. Дишането му се успокои, изведнъж тя се отпусна и светлината изчезна, единствено гърдите ѝ се повдигаха леко, устата ѝ бе отворена, а дъхът ѝ се процеждаше със съскане.