— Рондиецът захвърли шлема към мен и каза: „Още вода. Моля те“. Исках да го захвърля настрани, да го накарам да страда, но вместо това го напълних отново и му го занесох. Ако бях герой, може би щях да изтръгна меча му и да посека и двама им, но не го направих. Помогнах му да отпие и си поговорихме. Той беше капитан Ван Мърсър, син на търговец, беше идвал по тези земи като дете с баща си, за да продават кожи. Попита ме за дома ми. Беше толкова невъобразимо, да говоря с врага за дома си, когато всичко наоколо ни тънеше в разруха, но за момент се почувствахме сами на света, единствените оцелели. Каза ми, че вещицата е едва на осемнайсет и сигурно ще остане сляпа до живот. Тонът на гласа му ми подсказа, че я обича и ще се грижи за нея, въпреки това.
— Накрая над нас падна сянка, появи се друг скиф, и преди да осъзнаем, ни обкръжиха рондийци, отведоха вещицата и капитана в безопасност. Помислих си, че ще ме убият и ще довършат Раз, но капитанът им каза нещо и те си заминаха. Изчезнаха, нависоко в небето.
Рамита и Хурия се спогледаха и взаимно осъзнаха, че плачат. Погледнаха Испал. Разказът му нямаше нищо общо с историята, която те познаваха досега; историята на Раз и Испал бе пъстра, бе забавна. Но зад този разказ прозираше истината.
Испал им хвърли преценяващ поглед.
— За да ви предпазя, ви разказвах различни версии на тази история преди, но това е истината за това как аз и Раз станахме братя. Доведох и двамата на юг, защото колкото и обезобразен от огъня да беше Раз, Фалима никога не го напусна. Омъжи се за него и му роди деца, и тя бе герой, като самия него, Хурия. Любовта между родителите ти беше любов, надминаваща смъртта. Бъди достойна за тях.
— Рамита, казвам ти тази история, за да мислиш с почит за приятеля ми Раз Макани, но също така и за да знаеш какво е причинил на света бъдещият ти съпруг. Не мисля, че той самият е зъл, но е позволил да се случи зло и сега това го изтезава. Търси начини, за да се отплати за стореното. И ти трябва да му помогнеш. Уважавай го, но не се страхувай от него. Помни също причината зад онези коварни безчинства, която капитан Ван Мърсър посочи: „Заповеди“. Дъще, ти ще се срещнеш точно с такива, които издават „заповеди“. Пази се от тях, умолявам те. Хората правят най-големите злини, когато могат да обвинят другите и да не поемат сами отговорност за тях.
— И трето, искам да знаеш, че онези феранги, въпреки силата и загадъчността им, също са хора. Капитанът, а и други, които сам срещал оттогава, таят в себе си добро и зло както всеки друг и тук, в Баранаси. Осъждай злините, но не забравяй, че много малко хора могат да са напълно и само зли; повечето от тях просто следват нечии „заповеди“.
Той поклати глава.
— Надявам се, че този разказ ще ви помогне да разберете света малко по-добре. Едно объркано и сложно място, в което всичко може да се случи без определена цел или поука. Понякога се чудя дали боговете не са слепи до един — той вдигна поглед към луната. — Може би луната ги кара да полудяват — не изрече друго, приведе се към момичетата, благослови ги и двете и си тръгна.
Замаяни от тази нова версия на семейната им история, момичетата стояха смълчани. Останаха притиснати една към друга с часове, но никоя не успя да заспи доста дълго време.
Когато Танува разбуди Рамита, навън все още беше тъмно, но луната грееше от другата страна на небето, а зората започваше да се разпуква на изток.
— Ставай, дъще. Днес е сватбеният ти ден — в гласа ѝ се усещаше празнота.
Хурия хъркаше в ъгъла, главата ѝ висеше свободно, отметната назад. Рамита ѝ завиждаше, беше изтощена от ярки кошмари за вещици с прогорени очи. Испал ги очакваше долу в кухнята и всички се скупчиха край малкия огън, който бе наклал. Близнаците спяха там, увити с одеяла, тай като стаята им бе заета заради подготовката за сватбата. Пашинта влезе откъм задната врата. Танува бе приготвила вода и купичка с извара, в която разбъркваше оризови люспи.