Но първо Рамита трябваше да се изкъпе за последно в река Имуна. Уви се в одеяло и трите тръгнаха през сутрешните алеи, по познатите пътища към гхатовете. Лакх никога не спеше: мъже се олюляваха пияни, прислуга се суетеше по задачи, докато господарите спяха. Търговци спяха по улиците, за да пазят малките си сергии или магазини — от големи здрави постройки или ниши в стените, до прострени на земята одеяла. Крава проследи скръбно как отминават. Улиците бяха димни, изпълнени от сутрешната мъгла, идваща откъм реката.
Към тях се присъединиха и други жени, излизаха от къщите си, когато трите преминаваха покрай тях — приятелки на Танува, дошли да се включат в последните приготовления на булката. Рамита ги познаваше откакто се помнеше, а сега ги обичаше, искаше да е една от тях, да остарее сред тях — но боговете ѝ бяха отредили да замине на север с този странен стар мъж, който бе обрекъл целия свят.
Бяха общо десет жени — число, вещаещо доброто, скупчиха се около нея, докато се съблича, и Рамита пристъпи в Имуна, водите галеха бедрата, корема, гърдите и лицето ѝ. Отмий ме, Имуна, отнеси ме и остави само една обвивка от мен. Остави съзнанието ми непокътнато завинаги, докато една празна черупка изживее живота ми на смъртен. Чуй молитвите ми, о, Свята река. Дори и да я чуваше, Имуна като че ли нехаеше за желанието ѝ. Може би реката слушаше единствено жените зад нея и молитвите им за щастлив и плодотворен брак. Душата ѝ остана приклещена в студеното ѝ мокро тяло, когато излезе от водите и се уви с топло одеяло. Жените напяваха и чакаха да изгрее слънцето, което се надигаше със златни лъчи, прогоряващи мъглата, разстилащо светлината си върху стотиците събрали се хора от двете им страни, всички с вдигнати към небето ръце, в поздрав към зората.
Поне с това се приключваше, нямаше повече ритуали. Въпреки всичките молитви и пости, Рамита се чувстваше вяла, по никакъв начин подготвена за предстоящото. Майка ѝ и Пашинта я хванаха за ръце и изправиха. Лицата им бяха като каменни. Времето не можеше да чака, дори и за нея.
У дома родителите ѝ я нахраниха собственоръчно, а след това Испал я поведе тихо обратно в спалнята, където я очакваше чиста нощница — чисто нова, дори не от останалите от дъщерите на Пашинта. Тя стисна ръката му и го отпрати, свали подгизналата си наметка и нахлузи девственото бельо. След броени секунди спеше дълбоко като Хурия, която дори не бе помръднала.
Когато се събуди отново, вече бе късна сутрин, а Хурия стоеше и я наблюдаваше кога ще отвори очи.
— Сал’Ахм — промърмори тя.
— Сал’Ахм — отвърна Рамита, а на гърлото ѝ заседна буца. Днес е сватбеният ми ден.
Гадеше ѝ се. Сигурно нямаше да може да хапне нищо преди празника. Следващият път, когато сложа храна в устата си, ще съм омъжена за онзи съсухрен старец с мъртъв поглед в очите.
— Да отидем да видим подаръците ти — подкани я Хурия, — и да изберем какво да облечеш.
Колкото и да съчувстваше на Рамита, Хурия нямаше търпение да отиде на север, да обиколи света.
Дори и да можеше, и пръста нямаше да си помръдне, за да спре тази сватба.
Ръка за ръка, те слязоха долу в кухнята, където кипеше оживление. Беззъби лели печаха сладкиши и бисквити и ги изсипваха от тиганите на големи купчини. Бъркаха се тенджери с даал супа, от които се разнасяше ухание на люти чушки и чесън. Джай беше навън с приятели и играеше карти в почивката от задълженията си. В двора музиканти настройваха инструментите си. Испал беше в центъра на събитията, даваше инструкции и заплащаше на помагачите, но в действителност майка ѝ ръководеше нещата като „подсказваше“ на съпруга си от какво точно се нуждаят в даден момент. Всички пееха или си шушукаха, шумът беше така силен, че Рамита се зачуди как бе успяла да спи досега.
Когато родителите ѝ я видяха, и двамата спряха и я прегърнаха.
— Всеки ден е дар — прошепна ѝ Испал, — но днешният ще остане по-ярък от всички други в спомените ти. Наслади му се, мила моя дъще.
Как бих могла? Въпреки това тя запази покорното си изражение и всички се качиха в стаята на близнаците, малко затворено помещение без прозорци, което сега бе отрупано с купчини зеленчуци и камари от пакети — сватбените ѝ подаръци, все още неотворени от родителите ѝ. Испал запали свещ и повдигна одеялото, покриващо един голям куп на леглото. Дъхът на Рамита секна, а Хурия започна да пляска в удивление. Светлината от свещта се отразяваше навсякъде, в позлатени платове, блестящи накити, сребърни чаши и месингови скулптури.
— Дарове — произнесе Испал дрезгаво, — от Антонин Мийрос за бъдещата му съпруга — и обви ръка около дъщеря си. — Ще си най-красивата булка в цял Баранаси.