Рамита стоеше стъписана, безмълвна пред тези богатства, повече отколкото би сънувала някога да притежава.
— Дали са на Викаш Нурадин парите — измърмори Испал. — Отишъл е с жена си в най-скъпите магазини, онези от който пазаруват принцовете, а онзи огромен феранг, капитанът ги придружил. Викаш разправяше, че жена му едва не припаднала от удоволствие. Ела, избери си бижута. Хурия, ти също, и ти си моя дъщеря. Но Рамита, помнѝ, че ще облечеш сватбеното сари на майка си. Тези тук ще използваш за други случаи. Когато посещавате принцове из Йебусалим, най-вероятно — за секунда Испал изглеждаше някак щастлив. След това се обърна и излезе от стаята.
Танува вдигна едно нещо, след това друго, загледана в тях с безжизнен поглед, а след това просто излезе с насълзени очи. Рамита се опита да я последва, но Хурия я дръпна за ръкава.
— Трябва да го изживее сама, сестричке — кеши момичето взе едно колие, погали го жадно и го подаде на Рамита — пробвай това!
Отне им доста време да разгледат всичко. Рамита беше прекалено замаяна, за да осъзнае, че всичко това бе нейно, но се радваше на удоволствието в очите на Хурия, захласнала се по всички тези богатства пред тях. Кеши момичето беше в стихията си и неудържимият ѝ ентусиазъм зарази и Рамита. Започнаха да разделят и подреждат халките за уши и нос, малките обеци за уста, гривните за китки и глезени, пръстените и герданите, докато рубини и диаманти, дори и перли им се сториха така обичайни както зрънцата на нахута и лещата в кухнята им. Прокарваха нежно ръце по копринените сарита, салвари и дупатта шалове, галеха наситената позлата и се дивяха на сложните кройки и ярките цветове. Рамита подари на Хурия нещата, на които тя най-много се бе възхитила, просто за да се порадва на реакциите ѝ.
— Не си ли струва в крайна сметка? — попита Хурия — Той е старец, ще умре скоро, а тогава ще сме свободни и богати!
Откакто ѝ разрешиха да придружи Рамита на север, всичко за Хурия вече стана „ние“ и „за нас“, но Рамита ѝ бе благодарна. Имаше нужда от това „ние“, защото нямаше да се справи сама.
Късно следобед пристигнаха рондийските войници, навлязоха в цветовете и оживлението като бръмбари, изтъкани от стомана. Капитан Клин премина с тежки стъпки през портите, а ченето му висна при вида на крещящата украса и яркото облекло на жените от гхатовете. Докато се оглеждаше наоколо, строгото му лице се отпусна в лека усмивка, но все още беше видно неспокоен от навалицата от хора. Всички го зяпнаха, едно чудновато създание от приказките, но определено вписващо се в представите за свиреп рондийски великан.
Този ден Рамита се бе присетила за Казим само веднъж, когато на улицата настъпи суматоха и ѝ се причу гласа му, викащ я по име, но той така и не се появи. Стражата на Мийрос държеше всички на разстояние, дори уличните здравеняци на Чандра-бай, местния главатар на престъпниците. На Испал щеше да му се наложи вече да наеме охранители, за да се предпазят от кражби — досега не бяха разполагали с такива скъпи вещи. Едва сега Рамита осъзна, че тези нови богатства могат да се окажат нож с две остриета. Как ли принцовете щяха да приемат този наскоро забогатял търговец? Тя започна да хапе устни, докато я връхлитаха мислите за всяка нова трудност, която можеше да ги сполети.
В общата суматоха никой не забеляза колко притихнала бе тя. Някои от по-възрастните мъже и жени танцуваха бавно, а ароматът на готвено привличаше всякакви хора към тях. Парцаливи кльощави дечица просеха на портите им, а всеки път щом тя се появеше, всички спираха погледите си върху нея. Когато ѝ ставаше прекалено неудобно, тя се връщаше обратно в къщата и бавно и неохотно започваше да се подготвя сериозно за предстоящото изпитание на вечерта. Времето сякаш хем бе напълно спряло, хем препускаше напред.
Заедно с Хурия се измиха с кофа топла вода в тесния клозет. Веднага щом се подсушиха, цяла армия от жени се стече в стаята при тях и започна да се суети около саритата им. Тогава видяха и накитите и останаха безмълвни. Рамита видя как по лицата им се изписа прозрението, че колкото и потаен да бе бракът ѝ, зад него се криеха доста сериозни материални изгоди. По някои от лицата се изписа завист, като че ли гледаха Рамита и си мислеха: Защо тя, а не моята дъщеря? Други започнаха да ласкаят Танува, да я хвалят колко добре е отгледала децата си, да ѝ припомнят за стари техни услуги. Усетила промяната в настроението, Танува изгони всички навън, съобщавайки, че момичетата имат нужда от време и място, за да се приготвят. Единствено на Пашинта ѝ бе позволено да остане, строгото ѝ лице бе все така спокойно, докато помагаше да освободят стаята. Танува беше на път да се разплаче, когато извика Джай, за да наглежда подаръците на сестра си.