Момичетата се облякоха смълчани. Единствено Хурия се наслаждаваше на скъпоценностите, които окичваха по нея. Наследеното от майката на Рамита сари имаше богати краски, в кестеняв и златист цвят, най-хубавата — или по-скоро единствената скъпа дреха, която семейството им притежаваше преди днешния ден. Беше семейно богатство и сега щеше да бъде използвано за пети път в последните осемдесет години. Въпреки всичко, то си оставаше най-простоватото сари в стаята, засенчено от всички други, закупени с парите на Мийрос.
Рамита се чувстваше някак странно, окичена с толкова злато и скъпоценни камъни, особено като преди бе носила единствено евтин месинг или шлифован кристал. Огромната халка, прикрепена през лявата ноздра на носа ѝ и захваната в другия си край чрез верижка на ухото ѝ, беше особено неприятна, като че ли щеше да откъсне ухото ѝ всеки миг. Златните и стъклените гривни на ръката ѝ дрънчаха при всяко нейно движение. Пашинта напудри лицето ѝ, начерви бузите и оцвети клепачите ѝ с черен прах. С паста от сандалово дърво в купичка изрисуваха по лицето ѝ шарка от точки, простиращи се от едната ѝ скула до другата — традиционен сватбен мотив. Отне им цяла вечност.
Пашинта я погледна преценяващо.
— Ти си хубаво момиче, Рамита. Женихът ти ще е много доволен — тя, разбира се, знаеше кой е той. Танува ѝ доверяваше тайните си. — Рамита, мила, постъпката ти е смела — прошепна тя, — но не мисля, че този брак вещае добро. Карат те да се целиш прекалено високо. Ние тук сме обикновени хора. Не сме свикнали да носим злато, перли, коприна и скъпоценности или да се разхождаме редом с принцовете. Испал, Викаш и всички други мъже, те мислят само за парите. Моля се да не си тази, която ще заплати цената на алчността им.
— Всичко ще е наред, лельо — отвърна Рамита с най-уверения глас, на който бе способна. — Татко го направи за добро.
Убеждението стоеше някак празно, дори за самата нея. Трябва да повярвам, че правя всичко за доброто на семейството си. Не мога да си позволя да се съмнявам.
Пашинта извърна поглед от нея.
— Ти си добра дъщеря, Рамита. Нека Парваси те закриля — изведнъж отвън се дочу силен звън на тромпети и всички замръзнаха на място. Пашинта погледна през прозореца втрещено. — Велики богове, той е тук.
Рамита седеше на пири столчето си в кухнята, а изрисуваните ѝ с къна ръце стискаха Хурия толкова силно, че кокалчетата ѝ бяха побелели. Чуваше всичко, но не виждаше нищо, докато Пашинта, поела традиционната роля на жена, приятел на семейството, покани жениха ѝ вкъщи. До нея стоеше баща ѝ и се потеше обилно. Под звука на раковини жени започнаха да напяват и разпръсват розова вода върху младоженеца, докато влизаше в двора. Рамита стисна силно очи и започна да се моли. Това не беше сан. Вместо да се омъжи за Казим, както бе вярвала, че ще се случи цял живот, щяха да я дадат на възрастен непознат мъж, който ще я отведе в далечни земи.
— Къде е Казим? — прошепна тя на Хурия.
Приятелката ѝ ѝ подшушна през воала:
— В един Дом ал-Ахм с тялото на татко. Каза ми да ти кажа, че му липсваш, че те обича и че ще е твой завинаги.
Рамита я изгледа през воала си, неповярвала на думите ѝ.
— Какво каза той наистина? — попита тя.
Хурия изрече с въздишка:
— Глупави и необмислени неща — отвърна тя с равен, безкомпромисен тон. — Ядосан е. Има си някакви нови амтехиански приятели и не иска да говори вече с мен — лицето ѝ придоби строг вид. — Щом не съм му нужна, и той не ми е притрябвал.
О, Казим! Не ме мрази. Винаги ще съм твоя, каквото и да се случи с мен.
И изведнъж времето свърши. Майка ѝ я погали по ръката с треперещи пръсти и се качи на горния етаж. Смяташе се за лош късмет майките да гледат как децата им се женят. Хурия подаде на Рамита две бананови листа, по едно за всяка ръка. Тя ги подпъхна под воала си и ги повдигна, за да закрие лицето ѝ. Потисна назряващата у себе си тревога. Няма да опозоря семейството си!
С мрачни лица Джай и приятелят му Багей влязоха в стаята в лъскави бяло-оранжеви одежди. Наведоха се над нея и хванаха по две крачета от пири столчето ѝ.
— Ек, до, тин — отброи Джай и двамата се изправиха.
Рамита трябваше да пусне ръката на Хурия, а момчетата я отведоха непохватно към двора под звука от раковини и оглушително виене. Разпозна осанката на жениха си, стоеше в светли одежди по средата на малкия им двор, наобиколен от стражите си. Джай и Багей я понесоха бавно около него, седем пъти, както изискваше ритуалът. Със скрито дълбоко под качулка лице, Мийрос проследяваше действията им. През воала си, Рамита успяваше да види отделни неща: избилите капки пот по челото на баща ѝ; алчните очи на Хурия, море от напрегнати лица. Най-накрая завършиха и седмата обиколка и я задържаха пред него. Герданът от невен, окичен на врата ѝ, я изпълваше с аромата си. Зачака, скрита зад банановите листа.