Мийрос вдигна ръце и свали качулката си. Цялата тълпа притаи дъх, в очакване най-сетне да разбере кой е потайният жених. Каквото и да бяха очаквали, със сигурност не беше такъв светлокож старец. Рамита дочу въздишки на състрадание и гняв, докато всички сравняваха древния му вид с младата булка пред него и шептяха: „как смее Испал да продава дъщеря си на това бледо старо същество? Чисто оскърбление към природата“. Тя усети как тълпата на двора се нажежи от напрежение.
Пандит Арън пристъпи иззад стражите и постави гирлянда от невени около врата на Мийрос. Рамита се сви зад банановите листа и затвори очи. Усети как Джай и Багей повдигат воала ѝ и го прехвърлят върху главата на Мийрос, а светът се стесни до неузнаваемост. Главните и фенерите хвърляха червеникави отблясъци през дантелите. Чуваше дъха му, усещаше уханието на розова вода. Но той мирише на старо…
Изведнъж се намеси гласът на Викаш Нурадин, обяснявайки на рондийски церемонията на Мийрос.
— Господарю, това е разбулването на младоженката. Трябва да изчакате. Тя ще свали листата, когато е готова да се вгледа в лицето ви. Тогава ще размените гирляндите си.
Нищо не я задължаваше да бърза. За миг си помисли да остане така неподвижно завинаги.
— Е, момиче? — прозвуча сухият му дрезгав глас на лакхски.
Тя преглътна.
— Баща ми не мисли, че сте лош човек — събра тя куража да изрече.
Той се подсмихна леко:
— Малко са тези хора. Предполагам, трябва да съм му благодарен.
— Прав ли е? — осмели се да попита тя.
Въпросът го умълча. Накрая изрече замислено:
— Никога не съм смятал, че човек може да е лош или добър. Делата им може и да са, но хората са сбор от своите постъпки и намерения, думи и мисли. Аз самият винаги съм постъпвал така, както сметна за най-добре — той се засмя горчиво. — Но не всички са съгласни с това.
Рамита отвори очи и се вгледа в треперещите пред тях листа.
— Ще се държите ли добре с мен?
— Ще се отнасям с теб с уважение, достойнство и чест. Ще те ценя като своя съпруга. Но не очаквай любов. Няма останало от нея в мен. Смъртта постави ръка върху хората, който обичах, и пресуши напълно това чувство.
— Татко казва, че сте имали съпруга и син?
— Съпругата ми почина преди много години. Дъщеря ми е безплодна. А синът ми… Синът ми бе убит. Завързали го така, че да не може да използва гносиса си и го измъчвали, докато е бил безпомощен. След това го нарязали на парчета. Изпратиха ми главата му — гласът му загуби равния си тон. Сега бе белязан от чувство на загуба и гняв. Но и те се изпариха и той добави с пресипнал глас. — Съжалявам, че те отвеждам от живота, който си мислела, че ще имаш. Не мога да ти го осигуря сам, но мога да го направя спокоен и изпълнен с хубави неща.
Не искам хубавите ти неща, искаше ѝ се да му каже. Искам само Казим.
— Кой е Казим? — попита той.
Сърцето ѝ прескочи и най-сетне тя осъзна, че този човек е не просто феранг, а истински джадугара — магьосник, който можеше да изважда мислите от съзнанието ѝ. Изведнъж я разтресе силен страх.
— Този, за когото щях да се омъжа — прошепна тя.
— О, съжалявам — в гласа му имаше едва доловимо разкаяние. — Наистина е жалко, че животът ти се обърква така и вместо това се превръщаш в кобилата за разплод на някакъв старец. Не мога да променя този факт. Но мога да ти обещая, че този нов живот също ще има своите възнаграждения, каквито не би могла и да си представиш. Не мога обаче да ти върна мечтите.
Двамата притихнаха. Извън малкия им подслон, притихналите гости, под напрежение наостряха уши, за да чуят притаения им разговор. Би ли могла да го отхвърли? Какво щеше да стане, ако го направеше? Мигът се точеше във вечността.
Най-накрая, някъде дълбоко в себе си, Рамита усети как времето изтече. Казим, прости ми. Бавно, тя смъкна листата и се вгледа във влажните сини очи на джадугара. Бяха чужди, непредвидими. Сивите му коси и брада бяха тънки и рехави. По лицето му нямаше никакви традиционни омалистки символи. Устните му бяха тънки, а изражението му нетърпеливо. Очите му се разшириха леко, когато я съзря.
Как ли изглеждам в неговите очи с моята тъмна кожа, изрисувани лице и ръце, с лъскавите ми накити? Дали се вглежда дълбоко в душата ми с тези си очи на джадугара?