Поднесоха се плата с храна и чак сега, след замайването от напрежение и безпокойство, Рамита осъзна колко гладна бе в действителност. Мийрос я отведе до очакващия ги килим и я настани върху няколко възглавнички. Отблизо, въздухът около него сякаш трептеше, на моменти направо я отблъскваше. Усещаше, че настръхва. Той забеляза любопитството в погледа ѝ и се наведе към нея:
— Имам защита — обясни ѝ той. — Против нападение с оръжие. Ще свикнеш с нея.
Защита: още едно проявление на тайнствената му магия. Тя се отдръпна леко, а по кожата ѝ полазиха тръпки.
Мийрос я нахрани от ръцете си, както повеляваше традицията, и тя повтори същото за него. Сега той изглеждаше досущ като обикновен човек: смееше се на треперещите ѝ ръце, които не улучваха устата му през повечето време, но в съзнанието ѝ се въртеше една-единствена мисъл — тя бе вярвала, че на неговото място сега ще е Казим. Къде си, любов моя? Знаеш ли какво се случва тук? Грижа ли те е въобще? Рамита зърна спокойния блясък в очите на Мийрос и успокои ума си, изпълнена със страх. Дали винаги ще трябва да предпазвам мислите си пред него?
— Не, няма да е нужно — каза той, стряскайки я с отговора на безмълвния ѝ въпрос. След това се сепна, сякаш проклел се за стореното, и добави: — Извинявай, не трябва да подслушвам. Ще те науча как да предпазваш съзнанието си. Не е трудно. Но до тогава, приеми извиненията ми.
Рамита потрепери, ни най-малко успокоена от думите му.
Съпругът ѝ — този мъж до мен сега е мой съпруг! — изглежда се наслаждаваше на празника, а когато някой срещнеше погледа му, кимваше подобаващо. Но никой освен нея и семейството ѝ не знаеха истинското му име, заради страха от това, което можеше да се случи. Клин все още се мръщеше на всичко, неодобрявайки огромната тълпа от хора. Явно новият ми съпруг си има опасни врагове.
По традиция танците и песните продължаваха, докато младоженците не си тръгнеха, след което омъжените жени прибираха дъщерите си и се сервираха твърдите напитки и ганджа листата. Комарджиите изваждаха карти за игра. Нощта щеше да е дълга и буйна.
Тази нощ Рамита можеше да танцува единствено със съпруга си, а не ѝ се струваше той да е голям танцьор. Така или иначе, на нея не ѝ се танцуваше.
Луната, почти пълна, бдеше над къщите, къпеше празненството в сребриста светлина, а Рамита прошепна молитва към Праваси: „Пази ме, Кралице на светлината, пази и моя Казим. Изпращай му обичта ми“. След това погледна виновно към възрастния маг и заглуши всичките си мисли.
10.
Воин на шихада
Първият поход
Беше 904 г., а аз бях млад войник. Генералите ни ни казаха, че дхасите избиват наши сънародници в Йебусалим. Императорът ни призова в писмо да спасим нашите братя. И въпреки всичко ни бе необходим целият кураж, който притежаваме, и строга дисциплина, за да стъпим на онзи мост. Помня невъобразимото напрежение — щеше ли Мийрос да унищожи сътворението си и да запрати десетки хиляди към сигурна смърт във водите на океана?
Какво ли ще стори Мийрос? Някои се молеха, други предричаха най-лошото. Всички бяхме ужасени от страх! Но Кор беше с нас и ние пристигнахте в безопасност край Саутпойнт. Не помня да съм целувал някога съпругата си толкова страстно, колкото целунах земята в онзи ден, щом стъпихме в Дхаса. Пътят зад нас и Йебусалим вече горяха в пламъци.
Казим съжаляваше за всичко, което бе казал, за всяка обида, която запрати по Хурия, която бе толкова очевидно доволна, че заминава на север с Рамита, за всичко, което изкрещя по адрес на Рамита и нейната охота да се омъжи за друг.
Не бях прав: Рамита няма друг избор. Не е виновна тя — а Хурия сигурно вече ще ѝ е изпяла всичко, което казах, и тя ще си помисли, че не ме е грижа за нея. Ще си помисли, че я мразя — не говорих сериозно, когато казах, че я искам мъртва. Врачката беше предсказала, че моята съдба е тя, защо тогава се случва всичко това?
Той бе изрекъл онези думи, но по-скоро в тях бе излял тъгата и гнева си върху самодоволната си по-малка сестра. Щеше и да я удари, ако Харун не го бе спрял и отвел обратно в храма Дом ал-Ахм. Беше останал с него, докато се успокои.