Сега бе пладне, а Рамита сигурно стоеше в двора, заобиколена от семейството си, в очакване на сватбеното празненство тази вечер. Дали той ѝ липсваше? Не го мислех наистина, когато казах на Хурия, че ще е по-добре да прережеш гърлото си, отколкото да позволиш на онзи мъж да те докосне. Моля те, повярвай ми!
Но вътрешно го чувстваше. Калистам бе пълен с истории за жени, които, намерили смелостта, предпочитаха да сложат край на живота си, отколкото да бъдат опозорени — един скриптуалист им ги бе разказал, когато Харун му обясни за неволите на Казим. Но за него дори само мисълта Рамита да поеме по подобен път бе непоносима.
Алчността на Испал я подтикна към това — а Хурия е още по-лоша! Заминавала била на север. Гледа само собствената си изгода. А освен това знае кой е кандидатът и не иска да ми каже, неблагодарната повлекана!
Беше решен да спре сватбата, въпреки че Харун се опитваше да го разубеди. От уважение чу доводите на новия си приятел, но в момента, в който той обърна гръб, се измъкна. Не мога да стоя и да не правя нищо, мислеше си той. Съзнанието му го измъчваше с видения — очите на Рамита, широко отворени в агония и страх, докато онзи феранг се навежда над нея и ѝ отнема това, което се полагаше на Казим.
Открадна една бамбукова пръчка от някакъв търговец на добитък и закрачи по улиците, спирайки да отмъкне манерката на някакъв пияница, легнал в канавката. Евтин мазен алкохол се изля в гърлото му, неприятно гориво за гнева му. Тъкмо преминаваше през околностите на дома им, когато огромна маса от хора препречи пътя му към къщата на Анкшаран — улицата бе затлачена от съседи, стремящи се да зърнат част от развиващите се странни събития.
Един от шайката на Чандра-бай го разпозна и му се изсмя.
— Някакъв друг тип се омъжва за малката ти уличница.
Казим изрева като бик, замахна с пръчката, плесна мъжа право през лицето и го срита в корема, щом се срина на земята.
— Рамита! — крещеше той, повтаряше името ѝ отново и отново, докато се бореше да си проправи път през тълпата, замахвайки грубо напосоки с пръчката си. Събори някаква възрастна лелка, избута няколко деца в стените и продължи да крещи: — Идвам, Рамита!
Олюля се на едно отворено пространство, но на пътя му застана един огромен феранг. Казим замахна към него, но онзи спря пръчката в металната броня на ръката си. Лицето му бе противно — буца плът с крив нос и тесни очи изпод стоманен шлем. Огромен юмрук замахна към главата на Казим.
Той изви гръб, изплъзна се и нанесе удар право в корема на огромната фигура пред себе си. Юмрукът му попадна върху метал и освен че не стори нищо на противника му, със сигурност си счупи кокалчетата на ръката. Силен удар по рамото го повали на земята. Хората наоколо се разбучаха и се струпаха около двамата, оставяйки Казим с прекалено малко място, за да отклони атаката. Огромният рондиец приклекна и разпери ръце. Казим грабна тиган за готвене от един мангал наблизо, разпръсвайки печащото се в него кашу, и замахна, а ударът отзвуча в шлема на противника му. Падна ли ми! Удари го отново, но огромният мъж отказваше да падне и вместо това замахна с юмрук в корема на Казим. Ударът изби въздуха от дробовете му и той се сви на две, а зрението му се замъгли. Хората го окуражиха и бутнаха отново към рондиеца, тропайки силно по земята с крака. Всеки обичаше сбиванията. Рондиецът се ухили и го прикани с разтворени ръце.
Казим нанесе няколко удара, но това не беше като сбиванията със Санджай. А като да удряш на камък. Онзи го подхвана и захвърли на земята, след което се стовари върху му като срутила се сграда. Казим се опита да го оттласне, но рондиецът тежеше прекалено много. Първият удар смачка ухото му и той усети как звуковете наоколо се изкривяват до неузнаваемост, а вторият изхрущя отвратително върху лицето му. Усети как носът му се чупи. Третият удар почти го докара до безсъзнание.
Рондиецът слезе от него, а Казим продължаваше да лежи, подсмърчайки като някое дете. Тълпата бе притихнала. Болката и унижението го изгаряха. Онези огромни ръце се пресегнаха и го повдигнаха от земята.
— Не се връщай тук, момче — каза рондиецът спокойно на кеши, — или ще те смеля. Разбрано?
Казим кимна безмълвно, едва не му прималя от движението.
— Хубаво. А сега се разкарай оттук, дребен пикльо. И не се връщай.
Изтика го в стената и заби отново юмрук в корема му, захвърляйки го да повръща в канавката. Тежките му стъпки се отдалечиха в тълпата.