С настъпването си новелеве донесе първите превалявания от сняг и калдъръмените улици на Норостийн станаха коварно хлъзгави. На юг Алпите побеляха цели и гъсти облаци надвиснаха над тях. Кофите с вода замръзваха, а димът от огньовете се носеше на талази, докато мразовити ветрове се завихряха през всеки процеп и пролука. Стражарите увиваха дебели вълнени шалове около шлемовете си, струпваха се около мангали, за да стоплят ръцете си, и отпиваха бренди на малки глътки от манерките си. Безмилостните ветрове носеха болести, течащи носове и режеща кашлица. Всеки ден откриваха някоя нова жертва на студа по бараките откъм север, най-често слабичко като вейка бездомно дете, което в безпомощност бе легнало, за да умре.
Всяка сутрин новобранците за Похода маршируваха до конюшните по улица „Локхазан“ и пееха химни. Бяха хиляди на брой, тренираха с копие, меч или лък. Понякога Аларон и Рамон ходеха да ги гледат. Младите войници ги заглеждаха любопитно, но не ги доближаваха, погледите им бяха изпълнени с нещо между ненавист и страхопочитание. Маговете се считаха за нещо много повече от обикновения войник.
Тази сутрин двамата имаха по-различна поръчка, трябваше да посетят майката на Аларон в имението им извън града. Баща му им бе заел коне. Градът се разбуждаше, мелодични камбани привикваха жителите на сутрешна служба, а двамата бавно следваха криволичещите улици. Извън градските стени земята беше побеляла и без ясна граница помежду им, хълмовете се сливаха с облаците, оставяйки у човек чувството, че се движи в огромен и мъглив, бял балон. Звукът се носеше свободно на стотици километри — от ударите на брадвите на дървосекачите по високите склонове, до виковете на земеделците, извели добитъка си на паша. Кравите мучаха докато двамата преминаваха, а катерички потракваха из заледените клони на дърветата.
Рамон духна в ръцете си, за да ги стопли, а дъхът му се понесе на малки облачета из въздуха.
— Майко Луна, толкова е студено! Трябваше да съм си в леглото, а не върху този проклет кон — той зяпна Аларон. — Ти си виновен.
— Не съм те карал да идваш — отвърна Аларон. — Длъжен съм да посетя майка сега, когато изпитите свършиха. А и някак си си спомням, как ти самият казваше колко хубаво би било да излезеш да пояздиш и колко мило от моя страна, че ти го осигурявам.
— Да, но говорех за барманката от снощи — подсмихна се Рамон. — Флиртуваше с мен, кълна се.
Аларон завъртя очи с досада.
— Джина Уебър е по-хубава.
Устните на Рамон потрепериха.
— Вече взе да се примиряваш, а?
Аларон сви рамене:
— Всички вече го смятат за сключена сделка, а аз изглежда нямам право на глас, така че поне мога да го погледна от добрата му страна.
— Добре дошъл в реалността — заяви Рамон. — Мен сигурно вече са ме продали в селото. Ще се прибера и ще ме оженят на следващия ден. Поне ще бъде римонка, а не някоя дебела дойна крава от Севера с огромен задник.
Аларон му хвърли, надявайки се, най-смразяващия си поглед.
— По-добре от мършавите силациански клечки — двамата се спогледаха сериозно и се ухилиха. — Между другото, домакинята на мама, Гретчен, прави медени сладки във фригтък. Като пристигнем, тъкмо би трябвало да ги вади от фурната.
— Добре, сега пак ме заинтригува.
— Мозъкът на силацианците да не им е в стомаха? — засмя се Аларон. — Ей, знаеш ли, татко каза, че самият император е в Зимната резиденция в Брес — това значи само на няколко дни път на север от нас, нали, тъкмо след границата? Каза и че губернатор Вълт също е там, всички важни хора — дори Императрицата майка Лучия — Аларон направи знака на Кор във въздуха.
— Всички до един са крадци и убийци — подсмръкна Рамон, обичаше да говори безобразия.
— Не и Императрицата майка — поправи го Аларон. — Тя е жива светица! Всички я обичат.
— Толкова си невинен! Не спирате да ме изненадвате вие, норосийците, не е минала и година от края на Бунта, а вие все още вярвате в такива глупости. Живи светци — да, бе! Ние, силацианците, няма да забравим, че най-вероятно Лучия Фастерий уби сама съпруга си, промени закона за наследяването на трона, така че любимият ѝ син, макар и неправомерно, стана император, а всъщност още оттогава управляващата е тя. Ние, римонците, не забравяме толкова лесно! — той се почука по слепоочието: — В една долина близо до селото ми огнен маг приклещил римонски центурион и войската му сред дърветата и ги изгорил живи. Земята там все още е черна. В селото ми може и да има корианска църква, но соланските друиди в гората поддържат старите вярвания.