— А и принцесата ни отказва да се омъжи — отбеляза граф Инвейльо. — Изглежда, че нито едно от предложенията на проповедника не е осъществимо — той се огледа около себе си. — Нужни ли са ни джафите, за да победим?
Войската на Алфредо Горгио ви превъзхожда поне десет пъти, помисли си Елена. Нужни са ви, и още как.
Проповедник Акмед отсече:
— Колко типично за римонците — предлагате единствено залък хляб, за да откупите душите ни, и дори не ви е срам да го признаете! — той се обърна към Сейра. — Ако тези условия не ви удовлетворяват, може би на Масимо ди Кестрия ще му допаднат повече? Или пък на Стефан ди Аранио от Рибан? — той понечи да се изправи. — Знаех си, че ще е загуба на време да разговарям с вас.
— Моля ви, проповеднико — изстреля бързо Сейра, — аз не съм казала, че отхвърлям идеите ви, нито, че съм съгласна с изреченото от съветниците ми. Ако е рекъл Ахм, ще успеем да намерим път през този хаос.
— Ахм не води преговори — измърмори Акмед.
— Но хората преговарят — отвърна спокойно Сейра, — както и тази жена в мое лице. Лично аз смятам, че предложенията на проповедник Акмед имат големи достойнства. Очевидно подобни идеи предизвикват възражението ни и загрижеността ви е основателна. Чрез тях пристъпваме в непознатото, доверяваме се на сляпо. Винаги сме третирали джафите като външни за нас хора, но проповедникът е прав — ние сме част от една земя, затова и притесненията им трябва да се чуят, да бъдат разрешени. Ето какво ви съветвам аз: да приемем всяко едно от тези предложения и да го изследваме, но не от гледна точка на това колко е погрешно, а на това какво добро можем да открием в него. Разполагаме с времето до края на този месец, а въпросът „Как можем да осъществим тези неща?“ трябва да напътства съзнанията ви. Искам да се освободите от предразсъдъците си, господа. Искам от вас приложими, недвусмислени предложения. Нуждаем се от джафите — както и те се нуждаят от нас.
Гървон Гейл бе използвал подобен подход със своите хора в миналото и Елена го бе предложила на Сейра. Мъжете обаче не го одобриха, но въпреки това неохотно се съгласиха да го приложат. Разотидоха се с известни разисквания помежду си, но поеха по целеустремен път.
Сейра се свлече на стола си. Изведнъж отново изглеждаше на седемнайсет.
— Нямаше и да посмеят да спорят с татко — измърмори тя.
— Трябва просто да свикнеш, Сейра. Мъжете винаги спорят — но именно в разискванията се раждат различните възможности за избор.
Сейра въздъхна тежко:
— Но е толкова изморително!
— Справи се чудесно — Елена стисна студената ѝ ръка. — Може и да спорят, но отдават и необходимото уважение.
Сейра повдигна леко брадичка:
— Отдадоха го, нали?
Обещания за помощ идваха и от провинциалните владетели, дочули за завръщането на расистки настроените потисници Доробон. Масимо ди Кестрия, по-големият брат на Лоренцо, откликна първи на зова за помощ на Сейра, но най-важен бе отговорът на емир Ийлан Тамадхи от Рибан, пограничен град, в който римонците така и не бяха успели да се заселят в голяма численост. Лорд Стефан ди Аранио бе римонският владетел по тези земи, но емирът притежаваше много повече власт. Непримиримите джафи го смятаха за римонски слуга, а пък повечето римонци го вземаха за поредния джафи размирник. Емирът дойде на изток със значителен брой джафи войници и издигна палатков лагер и ограден двор за камилите си извън Форенса.
Ийлан Тамадхи също така донесе и вест, която малко или много бяха очаквали да чуят.
— Имам вест относно сестра ви, принцеса Солинда — каза той с извинение в гласа, когато Сейра го посрещна на стълбите на двореца си. — Ще се омъжва за Фернандо Толиди. Разгласиха го в катедралата в Брокена.
Сейра сведе примирено глава.
— А нямаше ли поне някакъв знак, че е принудена да го стори? — попита тя, толкова тихо, че дори Елена, която стоеше наблизо зад нея, не чу добре въпроса ѝ.
— Съжалявам, принцесо, но изглежда е напълно съгласна. Алфредо твърди, че бракът на Фернандо и Солинда ще подсигури законното право на Толиди да претендират за Форенса. Каза, че след сватбата ще пристигнат тук и ще вземат каквото си е тяхно.
В мига, в който двете останаха сами, Сейра се хвърли изневиделица в обятията на Елена, подсмърчайки и хлипайки.
— Ще се опитат да избият всички ни, Елла — Тими, мен, теб — всички ни! Ще ни избият до крак! — притискаше се в нея като малко дете.
Сдържала е сълзите си толкова дълго… Забравих, че е все още само едно момиче. Елена погали Сейра непохватно по косите, мислейки си: Борса се справя по-добре от мен в такива ситуации. Накрая промълви: