Разбира се, това беше мит. Последният вожд на инките бе Атауалпа. През 1533 година бил пребит до смърт от испанските войници на Франсиско Писаро, а тялото му било изгорено.
— Така и не разбрах какво ми каза шаманът. — Сам поклати глава. — Утре ще помолим Денал да ни преведе думите му.
— Струва ми се странно — каза Маги. — Винаги съм мислела, че този мит се е появил при смесването на спомените за испанските завоевания с библейските притчи, разказвани от мисионерите. Имам предвид възкресението на Христос. Странно е наистина да чуеш същия мит от шамана на едно откъснато от света племе.
— Какъвто и да е източникът на мита, човекът бе наистина развълнуван.
Маги кимна и продължи да наблюдава гаснещите огньове. Индианците зариваха факлите и горящите съчки в пясъка. Над каменните къщи се спусна мрак и ги погълна. Маги накрая въздъхна и се обърна.
— Е, добре е да се прибираме. Утре ни очаква дълъг ден. Лека нощ, Сам.
Той и махна с ръка и отмести тръстиковата рогозка пред вратата си. Приказките за инкските богове угаснаха в съзнанието му, в което остана само лицето на Маги с очи, изпълнени със страст. Сърцето му отново затуптя. Може би си бе внушил някои работи, но знаеше, че тази нощ ще сънува устните и. Въздъхна и се прибра в стаята.
ДЕН ПЕТИ
Инкари
Петък, 24 август, 06:30 ч.
Куско, Перу
Джоан не бе спала цяла нощ. Бе седнала в килията си до бюро, осветено от малка маслена лампа. Върху разядената от дървесните червеи повърхност бе простряла жълт лист. Държеше в ръка парче молив, чиито гумен край бе протрит почти до метала. Въпреки това не се отказваше от опитите си да дешифрира символите. Листът бе нейното копие на кодираното послание върху опаката част на разпятието на брат Франсиско де Алмагро. Никой не бе направил опит да конфискува копието. А и защо трябваше да го прави? Единствено тя и Хенри знаеха какво представляват надрасканите на листа символи.
— За какво си искал да ни предупредиш? — промърмори тя за хиляден път, след като се върна в килията си след вечеря. Мислите и бяха изпълнени с тревога от пленничеството и от видяното в лабораторията на абатството.
А и нейният събрат по пленничество от другата страна на коридора не направи никакъв опит да я утеши.
След като научи за заплахата, надвиснала над племенника му, Хенри изведнъж се затвори в себе си. Погледът му стана суров и гневен, а обноските му, сдържани. По време на вечерята не произнесе и дума. Дори почти не докосна агнешките котлети. Няколкото и опита да го успокои бяха отблъснати с възпитана студенина. Поради това Джоан се върна в килията си разтревожена и напрегната. Не успя да заспи и някъде към полунощ се зае с дешифрира нето.
Погледна резултатите от труда си. Големи части от посланието бяха преведени, обаче все още в превода имаше твърде много празноти. За успеха и бе допринесъл неволно най-вече абат Руис, като, и съобщи кодови думи: La sangre del diablo. Джоан огледа подобните на руни знаци и бързо разбра, че всеки един от тях съответства на определена буква от азбуката. Кодът се оказа лесен — просто трябваше да се заменят едни знаци с други. Въпрос на време само бе да открие поредицата от символи, подредени в последователността на буквите от израза La sangre del diablo. Надяваше се в криптограмата отецът да бе споменал някъде тези думи.
За щастие той бе направил това. След това дешифрирането на останалата част от криптограмата се оказа единствено въпрос на проби и грешки. И все пак не и бе лесно. Испанският и далеч не бе добър. Съжаляваше, че Хенри не бе при нея, за да и помогне. Смущаваше я и това, че преводът и представляваше надничане в последните думи на човек, решил да отправи предупреждение към света. Взе листа в ръце и по гърба и премина тръпка.
„Ето последните ми думи… Нека Бог ми прости… Едемската Змия… Чумата… Кръвта на Сатаната покварява добрите дела на Господа… Спасението ни е в ръцете на Прометей… Молете се… Змията никога да не бъде пускана на свобода.“
Джоан въздъхна и остави молива и хартията, а после разтри уморените си очи. Повече от това не можеше да постигне. Отец Де Алмагро или се бе побъркал, или бе обезумял от страх, но след това, което видя долу в камерата, Джоан реши, че в неговите бълнувания можеше да има зрънца истина. Човекът бе открил нещо, което го бе ужасило. Размислите и бяха прекъснати от звука на стъпки по коридора.