— Може би… — съгласи се Хенри.
— А какво ще кажеш за Прометей?
— Тук въобще не мога да открия връзка — озадачи се Хенри. — Той е един от митичните титани. Откраднал огъня от боговете и го дал на хората. Наказали го, като го приковали към скала, където всеки ден се явявал орел, за да кълве черния му дроб.
— Странно… — каза Джоан. — Къде е мястото му тук?
Хенри се отпусна в креслото и се замисли върху загадката. Може би щеше да е по-добре да прави това, отколкото да се отдава на безплодни тревоги за Сам. Свали очилата и разтри очите си.
— Трябва да има някаква причина за това — допусна той.
— Разбира се, стига да излизаме от предпоставката, че човекът не е изгубил разсъдъка си, когато е започнал да пише посланието.
— Не знам. Нека да помисля. По думите на абат Руис Франсиско търсел жилата, истинския източник на La sangre del diablo. Вече е знаел за способността на метала да се променя, така че ще приемем, че дотогава разумът му не е бил увреден. В планината обаче е открил нещо, което го е накарало да погледне другояче на метала.
— Нещо, което го е уплашило до смърт.
— Точно така. После обаче бил екзекутиран и мумифициран, което навежда на мисълта, че е бил пленен от инките, след като е направил това откритие. Ако е искал да предупреди ордена за откритието си, постъпил е разумно, като е изписал послание върху разпятието. Това е представлявало пресметнат риск. Вероятно е знаел, че инкските шамани не са присвоявали никакви предмети, особено златни, открити върху тялото на мъртвец. Това е бил единственият начин да предаде посланието си, дори и след собствената си смърт. Вероятно се е надявал, че тялото му ще бъде върнато на испанците, вместо да бъде мумифицирано и погребано, както в действителност се е случило.
— Какъв е изводът от всичко това?
Хенри отвърна на Джоан с разтревожен поглед. Нямаше отговор.
Вратата на кабинета отново се отвори и в него нахлу абат Руис. Лицето му бе почервеняло, било от физическо напрежение, било от възбуда. По петите му вървеше Карлос, който веднага зае позиция до другия страж. Руис се запъти към бюрото си и изпъшка, когато отпусна огромното си туловище в креслото. Задържа поглед върху Хенри и Джоан няколко секунди, преди да каже нещо.
— Имаме добри новини за вас, професор Конклин. Рано тази сутрин ни се обадиха от планината.
— За Сам и колегите му ли ви е думата? — попита Хенри, като се надигна от креслото.
— Вярвам, ще ви е приятно да научите, че са успели да се измъкнат от погребания храм. Сега са в безопасност.
Хенри въздъхна с облекчение. Джоан протегна ръка към него и той с облекчение я стисна.
— Слава Богу!
— Славите го съвсем основателно. Това обаче не е всичко — рече абатът.
Хенри го погледна въпросително. Джоан продължаваше да стиска ръката му.
— Очевидно обучили сте племенника си както трябва — каза Руис с широка усмивка. — Какво имате предвид? — попита Хенри с напрегнат глас. — Заедно с колегите си е направил удивително откритие в планината. Хенри присви очи.
Абатът се отпусна в креслото си. Напрежението, което създаваше, явно му доставяше удоволствие. — Открил е изгубено инкско племе. В село, разположено в подножието на вулкан.
— Какво? — възкликна Хенри. Бе шокиран от тези думи и стисна силно ръката на Джоан. Не знаеше как да приеме казаното от абата. Дали не се шегуваше с него? Руис обаче нямаше причини да прави това. — Сигурен ли сте в информацията? — попита смаяно Хенри.
— Ще бъда сигурен, след като проверим. Заделих цялата сутрин за подготовката на нашето пътуване.
— Нашето пътуване?
— Да, професор Конклин, вашето и моето пътешествие. Вашите познания ще ни бъдат необходими. А и присъствието ви ще убеди вашия племенник в необходимостта да ни сътрудничи — каза абатът и обясни набързо съдържанието на посланията на Сам по радиото и в частност, откриването на селището. — И така, професоре, не знаем къде точно се намира този вулкан. В този район има стотици вулкани. Племенникът ви предложил да накладе сигнални огньове. Щом и вие сте с нас, сигурен съм, че ще го направи.
Хенри бе буквално замаян от новината. Не бе лесна за възприемане. Ако обаче дадеше съгласие да помага на Руис, можеше да застраши Сам. От друга страна, може би там, на открито, щеше да получи възможност да предупреди племенника си и да провали кроежите на абата каквито и да бяха те. Ако останеше заключен тук, едва ли щеше да му помогне с нещо.
Джоан очевидно разбираше неговото състояние, тъй като стисна ръката му, за да го успокои. Той почувства облекчение от жеста и. Абатът се изправи.
— Ще излетим с хеликоптер след десет минути. Не разполагаме с много време.