— Защо? — попита Хенри, почерпил сили от ласката на Джоан.
— Защото сме склонни да смятаме, че вашият племенник е открил нещо по-важно от инкско племе — съобщи Руис. — Възможно е да е открил основната жила на La sangre del diablo. Защо иначе един малък инкски род ще се укрива при вулкана? Очевидно пазят нещо.
Джоан и Хенри размениха тревожни погледи.
— Трябва да тръгваме. — Абатът кимна на Карлос. Той отново измъкна от расото си деветмилиметровия глок.
— Тръгвай! — каза грубо монахът, като сръга с дулото на пистолета си Хенри по гърлото.
Абатът не даде вид да е впечатлен от грубите обноски на подчинения си. Сякаш нямаше отношение към случващото се, заобиколи бюрото и се запъти към вратата. Хенри и Джоан също станаха.
— Вие — не — нареди Карлос на Джоан. — Вие оставате тук. Джоан присви вежди от страх. Без да изпуска ръката и, Хенри я придърпа към себе си. — Няма да ходя никъде без нея! Като чу тези думи, абатът спря за миг при вратата.
— Няма защо да се боите за нея, професоре. Доктор Енгел ще остане тук, за да ни гарантира вашето сътрудничество. Докато изпълнявате нашите нареждания, няма да и се случи нищо лошо.
— Ебете си майката! Няма да дойда с вас! — извика яростно Хенри.
Абатът само леко кимна на Карлос и той нанесе удар. Така бързо, че Хенри не успя да реагира. Грамадният мъж зашлеви шумно Джоан по лицето. Тя падна на пода, като изохка от изненада. Хенри моментално коленичи до нея. Тя докосна пребледнялото си лице с пръсти. Те се окървавиха. Устната и бе пукната.
— Вие сте прокълнати от Бога мръсни копелета! — извика Хенри едновременно на абата и на Карлос. — Това бе напълно излишно!
— Богохулствата ви също бяха недопустими — отвърна спокойно спрелият се до вратата Руис. — Урокът можеше да бъде много по-суров. И така, професор Конклин, каня ви повторно: моля, елате с мен. Не бъдете опърничав, защото следващия път Карлос няма да бъде толкова мек. Джоан леко отблъсна Хенри.
— Върви — каза през сълзи с треперещ глас. — Прави каквото ти казват.
Той се доближи до нея. Знаеше, че трябва да тръгне. И все пак…
— Не мога да те оставя тук.
Тя се изправи на колене и избърса кръвта, стичаща се по брадичката и.
— Ще трябва да го направиш — простена почти разплакана. Прегърна го и се отпусна на рамото му. Започна да шепне на ухото му. Гласът и напълно се бе променил. Изразяваше не страх, а твърдост.
— Тръгвай, Хенри. Трябва да помогнеш на Сам. — Той бе изумен от преображението и. Разбра, че бе разигравала театър пред враговете им. — Ако тези копелета са прави и основната жила наистина е там, ти ще си единственият, който знае за предупреждението на Франсиско. Така че тръгвай. Аз тук все ще се оправя.
Хенри не намери в себе си думи, с които да отдаде заслуженото на смелостта на тази жена.
— Но… Тя отново го прегърна и се престори, че плаче, а после проскърца на ухото му:
— Престани да се правиш на мъжкар. Мислех те за сериозен човек. — Опря буза до лицето на Хенри и повиши глас, за да могат да я чуят Карлос и Руис: — Умолявам те! Прави каквото ти наредят! Направи го заради мен!
Независимо от обстоятелствата на Хенри му се наложи да положи усилия, за да не се засмее. Скри лице в гъстата и гарвановочерна коса.
— Добре, добре! Спри, повече не преигравай!
Тя го целуна нежно по ухото и той усети горещия и дъх. Гласът и отново премина в шепот.
— Говоря съвсем сериозно Хенри. Само да си посмял да не дойдеш и да ме прибереш. Няма да допусна да изчезнеш за втори път от живота ми, както изчезна след университета.
Притиснаха се още известно време един в друг, без да кажат нищо. После тя рязко го отдалечи.
— Тръгвай!
Хенри се изправи на крака. Вратът му все още бе затоплен от целувките и. В очите на Джоан се появиха сълзи, които явно не бяха престорени.
— Ще се върна! — каза и тихо.
Карлос го хвана за лакътя и го задърпа.
— Тръгвай! — каза сърдито.
Хенри този път не оказа съпротива. Запъти се към вратата, но преди това отново погледна Джоан. Като движеше безмълвно устни, тя му изпрати последно предупреждение и в същото време докосна с окървавени пръсти джоба на блузата си.
Докато се отдалечаваше от стаята, той се замисли за последното послание на Джоан. Възприе го едновременно като загадка и като предупреждение. Пази се от змията.
На другия ден, когато Сам се събуди и изпълзя от сламеното си ложе, остана удивен от две неща. Първо, изненада се, че въобще бе успял да заспи. Около него, разпръснати из цялата каменна стая, имаше безброй образци на инкските занаяти: пъстроцветна емайлирана керамика, окачени по стените плетени килими, на които бяха изобразени биещи се божества, прости дървени прибори и каменни сечива. Той наистина се бе оказал в истинско инкско селище. Все още не можеше да повярва, че не сънуваше. На второ място, установи, че инкската чича бе предизвикала най-жестокия махмурлук в живота му. Главата му туптеше като барабан от предната вечер, а езикът му имаше вкуса на маймунска опашка.