Сам погледна вулканичната планина на юг.
— Там са небесата, а под нас е адът — каза. — Всички духовни царства на инките са събрани в тази долина. Значи това място е пакарискас, вълшебната връзка.
— Според теб какво означава това?
— Не знам. Ще се радвам обаче да чуя какво мисли чичо Ханк.
Не след дълго достигнаха края на селището. Бе малко след пладне и работниците оставиха дървата и влязоха в селището. Домовете отново се изпълниха с глъчката на бъбрещи щастливи хора. Дори и работниците по нивите се завърнаха за следобедна почивка.
Сам, Маги и Денал се прибраха по квартирите си. Жените, които сутринта готвеха, сега пресипваха печена царевица и яхния в глинени паници. Сам изведнъж почувства, че е много гладен.
— Трябва да събудим Норман — каза Маги. — Добре е да хапне нещо.
— Аз ще го извикам — предложи Денал.
Маги и Сам заеха място до огнището. Огнищата на другите къщи също димяха подобно на малки вулкани. Както повечето инкски селища, и това бе разделено на „айлу“, махали от къщи, принадлежащи на един и същ род. Всеки айлу разполагаше със собствена кухня на открито. Когато времето го позволяваше, инките предпочитаха да се хранят вън от къщи.
Сам получи паница със смачкана варена царевица и малко парче сушено месо от лама. Тъкмо започна да го оглежда, когато се появи Денал. Детското му лице бе много разтревожено.
— Какво има? — попита Маги.
— Няма го — отвърна Денал. — Постелята му беше разхвърляна.
— Разхвърляна? — повтори Сам.
— Да, сякаш се е борил с някого — каза Денал. Бе уплашен. Маги се обърна към Сам.
— Преди да изпадаме в паника, нека първо просто да попитаме какво е станало.
Сам даде знак на Денал да отиде при бременните жени, които разнасяха храната. Денал започна да говори бързо. Една жена му отвърна нещо с усмивка. Когато Денал се завърна при Сам, бе доста уплашен.
— Отвели са Норман в храма.
Следобедът Джоан се оказа в компанията на млад монах в една от многото лаборатории под абатството. Абатът изпълни обещанието си и нареди Джоан да бъде третирана като гостенка. Молбата и да се срещне с учените от лабораторния център бе удовлетворена, макар и неохотно. Личното и куче пазач обаче не я изостави. Дори и сега Джоан виждаше Карлос през прозореца на лабораторията. Бе подпрял ръка върху пистолета си. Младият монах на име Антъни се обърна към нея:
— Разбира се, всички ние се придържаме към най-различни теории — поясни на великолепен английски. — Не позволяваме на нашата вяра да пречи на експериментите ни. Абатът казва, че вярата ни трябва да е способна да издържи на изпитанието на науката.
Джоан кимна и се доближи. Бяха застанали пред маса с компютри и монитори. В съседните преградени помещения работеха други учени също в бели престилки. Бяха обаче сами.
Антъни включи един компютър. До лакътя му имаше табла с образци от инкския метал, миниатюрни златни капки в пластмасови съдове. Тя бе разбрала, че лабораторията се опитва да изясни естеството на метала, за да се доближи орденът до крайната му цел — връщането на Христос на Земята. Вече бяха открили методи да го освобождават от примеси, което засилваше чудотворните му свойства.
Джоан огледа един от малките образци. За да провери верността на собствената си теория, щеше да се нуждае от една от тези златни капки. Как да се сдобие с нея? Наблюдаваха я твърде много очи. Джоан стисна юмруци, изпълнена с решителност да успее. Трябваше само да разсее монаха за миг.
— Вече почти приключих — заяви младият монах.
Джоан, също. Надвеси се над рамото му, като надничаше в образците, и притисна силно гръд до тялото му. Спря се на Антъни като гид, тъй като изглеждаше най-млад, едва ли на повече от двайсет години. Избра го обаче и поради друга причина. Когато влезе в лабораторията, видя как очите на младия монах се разшириха от възхищение. Погледът му се плъзна за миг върху гърдите и. В университета тя бе контактувала с твърде много студенти и лесно установяваше кога изпитват интерес не само към учебния процес. Поначало лесно отблъскваше такива погледи, но сега реши да се възползва от вниманието към себе си. Предположи, че този младеж лесно може да бъде разсеян от жена, и сега установи, че не бе сгрешила.
Антъни преглътна и поруменя. Направи опит да се отдръпне от нея. Тя седна на съседния стол и постави ръка върху коляното на младежа.
— Бих се радвала, ако споделите с мен вашата теория, Антъни. Вие сте тук от доста време. Какво мислите за Кръвта на Сатаната? — попита и леко погали коляното му.