Антъни погледна към стъклената преграда, зад която се намираше Карлос. Той нямаше как да види ръката и, скрита между техните тела. Младият монах този път не се отдръпна, но лицето му стана почти лилаво. Застина като статуя.
През целия следобед го бе докосвала уж неволно и бе шепнела различни неща на ухото му. С ласки и молби успя да го накара да и покаже тази последна лаборатория, където се анализираха проби от тайнствения метал. Сега започваше трудната част.
— И така, Антъни, какво представлява според вас този метал?
— Може би наноботи — почти се задави младежът.
— Моля? — каза силно изненадана Джоан. Антъни се поотпусна, тъй като получи възможност да стъпи на твърда почва.
— Някои от нас, по-младите учени, допускаме, че металът всъщност представлява гъсто струпване на наноботи.
— За нанотехнологии ли става дума? — попита Джоан. Бе чела няколко теоретични статии, в които се допускаше възможността от създаване на машини на подклетъчно равнище — наноботи, — способни да обработват материя на молекулярно или дори атомно равнище. В неотдавнашна статия в „Сайънтифик Американ“ прочете, че е направен пръв опит за създаването на такива микроскопични роботи. Спомни си и изображението върху нейния собствен електронен микроскоп. Малките частици бяха навързани помежду си с подобие на кукички. Дали това бяха наистина наноботи? Невъзможно. Младежът очевидно бе чел твърде много научна фантастика.
— Погледнете сама — каза Антъни, зарадван от възможността да има слушатели. Протегна се към подноса и взе една от металните сачми с щипци от неръждаема стомана. Постави го в машината пред него. — Това е електронен кристалограф. Ние го конструирахме. В състояние е да изолира елемент от кристалната структура на метала и да му даде триизмерно изображение. След малко и посочи монитора. Джоан се приближи и извади очилата си. За миг забрави, че трябва да приласкава младия монах. Когато бе поискала Антъни да и покаже метала, нямаше предвид да го види чак толкова отблизо. В нея сега се пробуди ученият.
На екрана се появи релефен бавно въртящ се образ. Джоан го разпозна. Това бе микроскопична частица от метала. Имаше осмоъгълна форма и шест подобни на конци израстъци. Един, отгоре, друг, отдолу, и четири, на равномерни разстояния от центъра му. На края на всеки-израстък имаше четири малки ноктести куки, подобни на ноктите на гълъб.
Антъни посочи екрана с върха на писалката си и се зае да пояснява видяното.
— Що се отнася до неговата форма и структура, удивително прилича на един хипотетичен нанобот, описан от Ерик Дрекслер в неговата книга „Машини на съзиданието“. Той оценява молекулярните машини в два аспекта, като компютър и като конструктор. Смята, че имат мозъци и мускули. Централната осмоъгълна частица е централният компютър, програмираният мозък. Обкръжен е от шест възела, или конструктора, които командват ръцете. Става дума за тези кукички. Дрекслер ги нарече молекулярни настройчици.
— Според вас това нещо може ли наистина да манипулира материя на молекулярно равнище? — усъмни се Джоан.
— Защо не? Та ние в телата си имаме ензими, които функционират като природни, органични наноботи. Или вземете например митохондриите в клетките ни. Тези органели са просто микроскопични енергостанции, манипулиращи материя на атомно равнище с цел да произвеждат енергия за нашите клетки. Дори и хилядите вируси са молекулярни машини. Както вече видяхте, майката природа успя в това начинание. Наноботите съществуват.
Джоан бавно поклати глава и погледна отново екрана.
— Това нещо много прилича на вирус — сподели тя. Под електронния микроскоп бе виждала увеличени изображения на нападащи вирусофаги. Приличаха на лунни модули, кацащи върху клетъчни мембрани. Повече наподобяваха машини, отколкото живи организми. Видяното на екрана и напомни тези вируси.
— Какво казахте? — попита Антъни.
— Просто разсъждавах на глас. Прав сте. Дори прионите, които причиняват болестта луда крава, биха могли да се възприемат като наноботи. Те манипулират ДНК на молекулярно равнище.
— Точно така! Органични наноботи! — потвърди той възбудено. Посочи отново екрана. — Някои от нас смятаме, че тези са може би първите открити неорганични наноботи.
Джоан се намръщи. Може би беше прав. Защо обаче съществуваха? Каква бе тяхната цел? Спомни си предупреждението на отец Франсиско де Алмагро върху разпятието. Той бе изразил страх от някакъв „мор“, свързан с метала. Дали монахът бе прав? Много от естествените „органични“ наноботи, които тя спомена, вирусите и прионите, причиняваха заболявания. Реши, че след време щеше да и бъде по силите да разгадае тайната. Особено с помощта на тази апаратура, каза си, като огледа още веднъж лабораторията.