Джоан изтърколи златната капка по повърхността на дъбовата маса. Стопленият метал се бе размекнал, така че трябваше да борави с него внимателно. Загреба малка частица с върха на химикалката си и я нанесе върху масата. Трябваше да бъде пестелива. Пробата бе голяма колкото малка мравка. След това взе цигарата, изтръска пепелта и насочи горящия и край към метала. Добре, отче Де Алмагро, да видим дали нашият Прометей ще ни спаси. Облиза устни и докосна веществото.
Реакцията не бе шумна, прозвуча като изкашляне, но резултатът бе впечатляващ. Ръката на Джоан бе повдигната нагоре. Цигарата излетя от пръстите и. Замириса на горено дърво. Удивената и въздишка бе по-шумна от взрива. В дъбовата маса бе пробита дупка.
— Боже мой! — възкликна тя и се зарадва, че не бе направила експеримента с цялата метална капка. Навярно щеше да взриви не само масата, но и стената до нея. Лицето и придоби загрижено изражение.
Погледна вратата и зачака шум от стъпки. Никой не я бе чул. Изправи се и отиде до вратата. Нямаше никого. Върна се и се замисли. Огледа още веднъж останалите златни капки, претегли ги с ръка и направи няколко изчисления. Трябваше да уведоми Хенри за откритието си.
Дали обаче разполагаше с достатъчно избухлив метал, за да си проправи път към свободата? Вероятно не… Трябваше да изчака подходящия момент.
Да бъде не по-малко търпелива от отец Де Алмагро. На него му бяха необходими петстотин години, за да предаде посланието си. Джоан погледна още веднъж димящата дупка в масата. Посланието бе намерило своя адресат.
На залез слънце Хенри изчака огромният хеликоптер да презареди на летището в джунглата. Шестимата души от екипажа, служители на абата, пълнеха товарния отсек. Хенри бе застанал встрани, в самия край на изоставеното летище. Върху мръсната писта бяха разпилени празни кутии от масло и какво ли още не. Наблизо, под покрива на дървена барака, абат Руис, без расо и облечен в кафяво сафари, обсъждаше оживено нещо с механика — чилиец с хитро лице. Вероятно ставаше дума за цената на горивото.
Хенри им даде гръб. От лявата му страна двама въоръжени служители на абата го охраняваха. Очевидно бяха решили да не позволят на шейсетгодишния професор да се укрие в джунглата. Охраната обаче бе излишна. Хенри чудесно знаеше, че ако успее да я разоръжи, нямаше да оцелее в тази джунгла, дори и да навлезеше само на десет крачки в нея.
Недалеч в гората проблесна метал. Скрити от погледа му партизани се грижеха за инвестицията си. Жалкото летище очевидно бе база за търговци на наркотици и оръжие. До бараките имаше няколко каси с руска водка. Това е черноборсаджийеко средище, реши Хенри. Бе се примирил със съдбата си. Пътували бяха цял следобед от Куско до това тайно летище. Оттам по негова преценка щяха да летят още четири часа, за да презаредят на някое тайно летище до Мачу Пикчу, а след още три или четири часа щяха да достигнат развалините. Щяха да пристигнат там утре по изгрев слънце. Дотогава трябваше да открие начин да провали намеренията на абата.
Спомни си за краткия си контакт с Филип Сайкс. Студентът очевидно почувства облекчение от този разговор, но в гласа му се таеше и страх. Хенри се прокле за това, че бе натикал в цялата тази история не само племенника си, но и другите студенти. Трябваше да открие начин да ги защити. Как обаче? Чу глас откъм хеликоптера. Резервоарите бяха заредени.
— Готово! — изкрещя абат Руис с глас, който надви шума на моторите. После подаде пачка с банкноти на чилиеца. Очевидно бяха се договорили за цената.
Оставени до хеликоптера, няколко сандъка с минно и взривно оборудване трябваше да бъдат натоварени. Хенри забеляза четири сандъка с надписи на кирилица. Очевидно ставаше дума за руска контрабанда: гранати, автомати „Калашников АК 47“ и пластичен взрив. Прекалено много въоръжение за един археологически екип, помисли си мрачно Хенри.
Абатът даде знак на пазачите на Хенри да го доведат до хеликоптера. Хенри не хранеше илюзии. Знаеше, че го възприемат просто като част от екипировката. Като нещо, което щеше да бъде захвърлено след използване. След като абатът получеше това, което искаше, вероятно Хенри щеше да свърши като доктор Къркпатрик в университета „Джон Хопкинс“. Паднал по лице и с куршум в главата. Такава съдба очакваше и Джоан, и студентите.
Знаеше, че не трябва да оказва съпротива. Докато Джоан беше в плен, той щеше да чака и да бъде нащрек. Като вървеше по мръсната писта, спомни си последния момент, в който бяха заедно. Уханието на косите и и допира с нейната кожа, докато тя шепнеше на ухото му, топлината на нейния дъх до шията си. Дланите му овлажняха, когато си помисли за опасността, на която бе изложена. Не биваше да и се случи нищо лошо. Нито сега, нито после. Трябваше да открие начин да я освободи. Абат Руис широко се усмихна, когато Хенри стигна до хеликоптера.