— Тръгваме, професор Конклин! — извика и влезе в кабината. — Отиваме при вашите развалини!
Веселото му настроение не се хареса на Хенри. Един пазач го сръга и му напомни, че трябва да се качи. Хенри зае седалката до абата и пристегна ремъците.
Абатът, привел се напред, обясняваше нещо на пилотите. Главите им почти се допираха. Пилотът посочи радиостанцията. Когато Руис се обърна отново към Хенри, усмивката от лицето му бе изчезнала.
— Там май има някакви неприятности — каза.
— За какво говорите? — попита Хенри с разтуптяно сърце.
— Племенникът ви е установил кратък контакт със студента, който е при развалините. Изглежда, че фотографът от „Нешънъл Джиографик“ е забъркал някаква каша.
Хенри си спомни това, което Филип му разказа за раната на Норман. Не можа да разговаря дълго с Филип. Успя само да разбере, че фотографът е ранен и се нуждае от медицинска помощ.
— Какво се е случило? — попита.
Абатът стана от мястото си.
— Планът се променя — каза с мрачно лице. — Ще трябва да взема още гориво, за да отлетим направо към развалините. Няма да има друго междинно кацане.
— Защо? — попита Хенри и стисна Руис за ръката. Един от пазачите отмести ръката на Хенри и освободи абата. Той обаче отговори на въпроса му.
— Вашият племенник се бои, че инките се гласят да използват фотографа за жертвоприношение.
Хенри бе изненадан. Абатът го потупа по коляното.
— Не се безпокойте, професор Конклин. Може и да не успеем да избавим фотографа, но ще пристигнем там, преди да избият останалите — каза едрият мъж. После се приведе, притиснал шапка върху главата си, и слезе от хеликоптера. Хенри се отпусна отново на седалката и сви юмруци.
Кръвни ритуали. Досега не се бе замислял върху това, но след като познаваше религиозните церемонии на инките, редно бе да се сети. Сам и приятелите му се бяха оказали притиснати от две страни от кръвожадни врагове: от възпитаниците на испанската инквизиция и от войните на изгубено инкско племе.
От прозореца Хенри видя как абатът даде знак на пилота с вдигнат нагоре палец. Хора на партизаните изтърколиха още два варела с бензин към хеликоптера. Присви очи и реши, че тази промяна на плановете на абата не е обусловена от алтруизъм. Очевидно грижата му бе не да спаси живота на студентите, а това, което подозираше, че може да открие там. Ако Сам и другарите му загинеха, тайната на жилата можеше повторно да се изгуби отново за векове. Абат Руис бе решил да не рискува. Чилиецът, вече усмихнат, пое още две пачки с банкноти. Хенри усети удар и чу стържещ звук. Бяха натоварили двата резервни варела. Абатът се затича към хеликоптера. Хенри отпусна глава върху седалката и тихо изстена. Времето изтичаше. За всички.
Маги наблюдаваше как Сам се движи напред-назад из каменната стая, досущ като бик, очакващ излизане на арената. Бе стиснал каубойската си шапка в побеляла от напрежение ръка и от време на време я удряше в бедрото си. Облече отново своите дрехи, вече изпрани и изсъхнали. Маги предположи, че това преобличане бе израз на гнева, който Сам изпитваше към инките. Маги и Денал обаче останаха облечени с инкски дрехи, за да не обидят домакините си.
Сам се бе опитвал целия следобед да убеди шамана да ги допусне в храма или да пусне Норман оттам. Камапак му отговаряше все по един и същ начин. Сам вече можеше да го преведе сам — „забранено е“. Тъй като не знаеха къде се намира този свещен храм, нямаха представа и как да избавят Норман. Падината обхващаше около хиляда акра. Зависеха изцяло от инките.
— Свързах се с Филип и му обясних обстановката — каза Сам бързо и задъхано. — Той обаче с нищо не може да ни помогне.
— Успокой се, Сам! — Маги го докосна по ръката. Погледът на Сам издаваше, че изпитва чувство на безсилие и вина.
— Аз съм виновен. Не трябваше да го оставям сам. Как можах да допусна такова нещо?
— Те ни възприеха като членове на племето и ни оказаха топъл прием. Кой можеше да допусне такова нещо?
— Все пак трябваше да взема предпазни мерки. Първо, Ралф, сега и Норман… Само ако се бях сетил да…
— Какво? — попита Маги и този път стисна ръката на Сам в желязна хватка. Искаше да го накара да я изслуша. От самобичуването му нямаше никаква полза. — Какво можеше да направиш, Сам? Да не би да мислиш, че си могъл да попречиш на инките да отведат Норман? Ако бе оказал съпротива, сигурно щяха да избият всички ни.
— Тогава какво да правим? Да изчакаме да започнат да ни прибират един по един ли?