— Струва ми се, че да — отвърна Норман след малко. — Пътеката бе добре видима и освен това на всеки стотина метра бяха забучени каменни стълбове като пътни знаци. Тогава войниците спираха, произнасяха тихо няколко думи и после продължаваха.
— Това са молитвени тотеми — обясни Сам. Придоби известна увереност, че при необходимост би могъл да открие Храма на слънцето. Реши, че засега ще трябва да се задоволи с това. Утре ще пристигне чичо Ханк и той ще остави разгадаването на тези странни мистерии на него. Колкото и напрегнато да премина денят, Сам почувства облекчение, че Норман бе излекуван, нямаше значение как.
Междувременно на площада шумът на барабаните постепенно стихна и танцуващите забавиха стъпки и спряха. Една жена се изкачи на каменен пиедестал и започна да пее нежно. Гласът и се разнесе из нощта. Не след дълго тълпата поде песента и звукът от стотици гласове се понесе към среднощното небе. Застанал до тях, Денал също се включи в пеенето. Макар че никой не преведе текста, Сам усети в песента смес от радост и почитание, почти като в християнско песнопение.
Продължаваше да размишлява над думите на Маги. Вълшебства. Дали пък инките не бяха открили някакъв чудотворен лечебен извор? Сети се за митическия извор на младостта на Понсе де Леон. Устата на Сам пресъхна при мисълта, че може да попадне на такова откритие.
Докато слушаше хоровото пеене, огледа площада. Отново се удиви на отсъствието на деца. Нямаше нито младенци, взети на ръце, нито малки дечица, държащи се за фустите на майките си. Сред младите мъже и жени не съзря никакви възрастни хора. Лицата, пеещи към луната, изгряла над тях, бяха почти на една и съща възраст.
Кои бяха тези хора? Какво бяха открили? По гърба на Сам полазиха студени тръпки, които нямаха нищо общо с вечерния хлад.
Най-после на площада настъпи безмълвие. Сам отмести поглед към южната му част, тъй като хората там започнаха да падат на колене. Дребната жена, която бе дала начало на песента, слезе от пиедестала и също коленичи. Скоро на площада остана изправена единствено една самотна фигура. Неподвижната фигура на човек, твърде висок за инка — имаше ръст от около метър и деветдесет. Държеше в ръка жезъл със символа на слънцето на върха.
— Навярно това е Сапа Инка — прошепна Маги на спътниците си и им даде знак също да коленичат.
Сам коленичи, за да не обижда вожда. Всякаква възможна помощ щеше да зависи от доброжелателността на този човек. Мъжът бавно закрачи из тълпата. При преминаването му мъжете и жените докосваха чела в камъните. Никой не промълви и думица. Макар да не бе возен на обичайната златна носилка на Сапа Инка, този мъж имаше всички царствени регалии: короната „ляуте“ от преплетени папагалски пера и вълната на викуня и дълга роба от скъпия плат „кумби“, украсена с везмо от злато и сребро. В дясната си ръка държеше жезъл, висок колкото самия него и украсен на върха със златен символ на слънцето с размерите на човешка длан.
— Сега си спомням, че в тунела видях именно този жезъл — каза Норман. Сам погледна фотографа и видя, че е нервен и уплашен. Докосна го по рамото, за да го успокои.
Когато кралят приближи, Сам започна да изучава чертите на лицето му. Бе типичен инка: тъмна кожа, широки скули, плътни волеви устни и пронизващи тъмни очи. На двете му уши имаше обици от злато, представляващи умалени копия на слънчевия диск върху жезъла.
Сапа Инка спря на три метра от коленичилата тройка. Сам кимна в знак на уважение. Не бе прието да се гледат в очите инкските владетели. Те бяха деца на слънцето и човек не трябваше да ги гледа, както не трябва да се гледа самото слънце, заслепяващо със своята яркост. Въпреки това Сам отказа да докосне с чело камъните на площада.
Инкският крал не даде вид да е обиден от това. Изражението му бе строго, но не и враждебно. С поглед, изпълнен с нескривано любопитство, направи крачка към тях. Лицето му, дотогава в сянка, сега бе ярко осветено от светлината на близък факел и придоби цвета на кована мед. Маги ахна от изненада. Сам се учуди от реакцията и и също погледна човека в лицето.
— За Бога… — Бе изумен от видяното. От това разстояние нямаше как да не забележи сходството особено след като факелът къпеше лицето на вожда в златна светлина. Всички вече бяха видели този човек. Лицето му бе лицето на двете златни фигури от пещерите — на идола в естествен ръст, пазещ стаята с капаните, и на великанската статуя в центъра на некропола.
Сапа Инка направи още една крачка. След като светлината се отмести от лицето му, отново стана човек. Изгледа ги в продължение на няколко мига. През това време площадът бе затихнал като гробница. Накрая мъжът повдигна жезъла си и ги приветства.