— Какво искате да узнаете? — попита кралят, втренчил поглед в пламъците.
— Искаме да чуем отговора — каза Сам. — Искаме да разберем кой всъщност си ти.
Сапа Инка въздъхна тежко и кимна.
— Днес някои ме наричат Инкари. Аз обаче ще ти съобщя истинското си име, първото ми име, най-старото ми име, за да знаеш кой съм. Когато се родих, дадоха ми името Пачакутек. Аз съм Инка Пачакутек.
Сам присви вежди. Това име му бе, известно. Пачакутек бе древният основател на империята на инките. Човекът, извел ги от техния град Куско и завладял всички земи между планините и крайбрежието.
— Искаш да кажеш, че си потомък на Този, който разтърсва земята? — попита Сам, като използва значението на името, под което бе известен основателят на инкската държава.
— Не — поправи го кралят. — Аз съм Този, който разтърсва земята. Аз съм самият Пачакутек.
При този отговор Сам се намръщи. Очевидно и този мъж страдаше от слабостта на много владетели. Смяташе се за живо въплъщение на всичките си прадеди.
В разговора се включи Камапак. Заговори на родния си език бързо и с много жестикулации. Взе отново кипу, въжето, и го повдигна пред очите им. Норман започна да превежда.
Сам трябваше да признае, че тези думи не бяха лишени от своеобразна вътрешна логика. При положение, че жителите на долината никога не умираха, жертвоприношението на деца бе действена демографска политика. Ресурсите на тази вулканична падина не бяха неограничени и непреставащата раждаемост скоро щеше да ги изтощи. Тук никой не остаряваше. Пачакутек отново прекъсна шамана. Този път гласът му бе изпълнен с гняв.
— Мирните времена обаче свършиха. Изминаха сто лета и пристигнаха хора с големи кораби. Хора, които водеха със себе си странни зверове и говореха странни, езици.
— Испанците — уточни Сам.
— Те започнаха да избиват моите съотечественици и да ги прогонват от домовете им. От тях не можеше да се избяга, както не може да се избяга от зъбите на ягуар. Успяха да дойдат дори тук. Разговарях с тях. Разказах им за инти. Показах им храма и им казах, че той ни защищава. Очите им се изпълниха с алчност. Тогава те ме убиха, защото решиха да откраднат Инти.
— Убиха ви? — неволно каза Сам.
Пачакутек разтри врата си, сякаш усещаше там досадна болка. Махна с другата ръка на Камапак и му даде знак да продължи. Думите на шамана, превеждани от Норман, придобиха суров оттенък.
— Испанците дойдоха тук със сърца, изпълнени с алчност. Така както Пачакутек уби краля на мочиките, испанците убиха нашия крал. Пачакутек бе отведен в центъра на селото — шаманът махна по посока на площада — и неговата глава бе отделена от тялото му.
Възбудата, обхванала Сам поради възможното откриване на извор на вечната младост, внезапно изчезна. Последните думи на шамана очевидно бяха пълна измишльотина. А щом те бяха измишльотина, всичко останало вероятно също не бе вярно. Значи ставаше дума просто за древни приказки. Все пак Сам бе длъжен да ги изслуша докрай.
— Вие обаче сега сте жив. Как се получи това?
Отговори му шаманът, като сведе почти виновно поглед:
— В нощта, когато Сапа Инка бе убит, чух, че испанците смятат да изгорят тялото му. Подобно деяние е по жестоко и по-долно от убийство. Заради това през нощта скришом отидох до мястото, където лежеше моя крал, и откраднах главата му. Испанците се опитаха да ме преследват, обаче аз успях да занеса главата на своя крал в храма и се помолих на Инти. Богът отново ме чу и отново доказа любовта си — каза шаманът и пак хвърли щипка прах в огъня.
По-нататък продължи Пачакутек.
— Храмът ме избави от смъртта. Когато главата ми бе поставена върху олтара, отворих очи. С окървавената си уста предупредих чужденците, че Инти е разгневен. Когато видяха силата му, войниците станаха страхливи като жени. Започнаха да се вайкат, да плачат, да късат косите си и избягаха. Кучетата запечатаха долния вход, но новините за моето убийство се разнесоха. Убийците бяха пленени, а шаманът им — принесен в жертва.
Сам присви вежди. Бе му известен един начин да се провери истинността на тези разкази.
— Как се казваше този испански шаман?
Отговори му Камапак, като сви юмруци и с глас, изпълнен със стара омраза.
— Франсиско де Алмагро.
Пачакутек направи презрителна гримаса, когато чу това име, и се изплю в огъня.
— Това куче, шаманът, бе взето в плен заради неговите богохулства. Избяга като страхливец и оскверни едно светилище със собствената си кръв. След неговата смърт пробихме дупки в черепа му, прогонихме оттам неговия бог и настанихме нашия.
Сам бе шокиран. Спомни си разказа на чичо си за златното вещество, взривило черепа на мумията. Тези двама души обаче говореха за безсмъртие. Нима това бе възможно?