Двамата мъже разговаряха на родния си език. Единствената дума, която Маги успя да схване, бе името Инкари. Кралят сякаш приемаше твърде неохотно предложението на шамана, но накрая отпусна рамене и кимна утвърдително.
Пачакутек се доближи до огъня и махна златната карфица, която придържаше туниката му. Изящната тъкан се свлече като облак от тялото му и падна около глезените му. Сапа Инка, освободен от дрехата си, остана съвсем гол. Бе залазил единствено короната и жезъла си.
Маги бързо притисна устата си с ръка, за да не изкрещи. Бе шокирана. Все пак вероятно бе издала някакъв звук, защото кралят се обърна към стената и задържа поглед върху нея. После се отдалечи.
Стомахът на Маги се изпълни с киселини. Знаеше, че не трябва да помръдва. Не можеше да си позволи да рискува и да издаде присъствието си. Взря се в краля.
От шията нагоре неговата кожа бе тъмно бронзова, както на всички индианци от Андите. Оттам надолу обаче кожата му бе бяла, като на съществата, живеещи под камъни. Имаше цвета на кожата на ужасните хищници, обитаващи пещерите под тях. Кожата на Пачакутек бе дори още по-бяла, почти прозрачна. Кръвоносните съдове прозираха ясно, а костите наподобяваха сенки. Коремът и гърдите на краля бяха плоски и безкосмени. Нямаше зърна на гърдите и пъп. Освен това бе и безполов, тъй като нямаше дори следа от външни полови органи.
Безполов и неестествено гладък. Когато Маги погледна това странно видение, дойде и на ум само една дума: недовършен. Тялото на краля наподобяваше бледа глина, която предстоеше да бъде дооформена.
Боже мой! Тя разбра истината.
Легендата за Инкари бе вярна!
ДЕН ШЕСТИ
Едемската змия
Събота, 25 август, 04:48 ч.
Андите, Перу
Хенри следеше през прозореца как хеликоптерът приближава до обраслите с дървета развалини. Не бе спал цяла нощ. Не бе мигнал, докато металната птица прелиташе над нощната джунгла. Все още не бе измислил план как да обезвреди враговете си. След отказа от междинно кацане пътят съвсем се съкрати. Не оставаше време. Лагерът под него бе неосветен. Слънцето не бе изгряло. Единствено две светлинки до основата на пирамидата осветяваха разкопките. Очевидно дори след новината за избавлението на студентите, прокопаването на тунела към храма продължаваше. Хората на абата бяха решили да приберат до последната шушка скъпоценната Кръв на Сатаната.
— Пристигнахме, професор Конклин! — извика силно абатът, за да заглуши шума на двигателите. — Едва ли е необходимо да ви напомням какво ще се случи, ако не бъдете сговорчив.
Хенри поклати глава. Помисли си за Джоан. Все още бе държана в абатството като заложница. Всички наказания за негови възможни провинения щяха да се стоварят върху нея. Хенри се изкашля и посочи радиостанцията.
— Преди да кацнем, искам да говоря с доктор Енгел. Искам да се убедя, че не и е причинено зло.
Абатът се намръщи. Лицето му изразяваше по-скоро разочарование, отколкото гняв.
— Аз съм човек, който държи на думата си, професор Конклин. Щом съм ви казал, че е в безопасност, значи е така.
Да де, но само до момента, когато се сдобиеш с това, което искаш, помисли си мрачно Хенри и присви очи.
— Моля да ме извините, ако съм се усъмнил във вашето гостоприемство. Въпреки това настоявам да говоря с нея.
Абат Руис въздъхна и повдигна рамене. Подаде слушалките и микрофона на Хенри.
— Добре, но бъдете кратък. Вече се приземяваме — каза и посочи с поглед разчистена площадка недалеч от палатките на студентите.
Хеликоптерът направи завой и се насочи към плоското каменно плато. Хенри забеляза, че отдолу имаше мъже, с фенерчета, които му помогнаха да се ориентира. Повечето бяха облечени в мръсно кафяви раса. Пак хора на абата.
Хенри започна да настройва микрофона. Абатът се приведе напред и посочи радиостанцията на пилота. След минута в слушалките се чу глас:
— Хенри, ти ли си? Бе Джоан!
— Аз съм, Джоан! Наред ли е всичко с теб?
— Да. Пристигнахте ли в лагера?
— В момента се приземяваме. Добре ли се отнасят с теб?
— Да, като в „Хайът Риджънси“. Само дето обслужването по стаите е малко мудно. Въпреки бодрия и тон Хенри разбра, че е напрегната. Веднага си представи малките бръчици около очите и, когато бе притеснена. Бе му трудно да говори. Нямаше да позволи да и се случи нищо лошо.