Джоан погледна текста. Значи крайниците на нано частицата съдържаха злато. Именно то обясняваше блясъка на веществото. Най-много я заинтригува обаче съставът на черупката. Съдържаше основно силиций. В природата почти всички биологични построения бяха основани върху въглерода. Върху молекули, съдържащи водород, кислород и въглерод. Тук обаче имаше конструкция, в която въглеродът бе заменен от силиций.
Хидросиликони, промърмори и си отбеляза новия вид молекула. Макар в биологията да бяха застъпени най-вече въглехидратите, при геологията нещата стояха иначе. Силицият бе най-разпространеният елемент в земната кора. Дали тази структура представляваше свързващо звено между биологията и геологията? Дали бе вярно предположението на младия монах, а именно, че частицата представлява първият открит неорганичен нанобот?
После задържа поглед върху последния ред относно състава на ядрото. „Опитите за анализ бяха безрезултатни“. Именно тук се криеше загадката. Външната част бе анализирана и дори измерена. Вътрешната обаче бе все още неразкрита. Това я върна към последния въпрос, зададен от младия монах. Каква бе целта на тази микроскопична машина? Кой я бе програмирал?
Преди Джоан да успее да се задълбочи върху разгадаването на тези тайни, чу провлачени стъпки по каменния под на коридора. Погледна часовника си и смръщи вежди. Бе твърде ранен час, за да и носят обяда. Захапа долната си устна. Който и да минаваше по коридора, едва ли идваше специално за нея, но тя не можеше да си позволи да рискува.
Бързо събра статиите и другите материали на купчинка, а после сгъна листчето с шифъра на отец Де Алмагро и го пъхна в джоба си. Покри дупката, пробита в масата, с Библията, единствената разрешена и книга. Накрая взе цигарата, която бе изпросила от брат Карлос, и я прибра в предния джоб на блузата си. Огледа масата и остана удовлетворена от това, че не се забелязваха следите от експеримента и с тайнственото вещество. Действията и се оказаха разумни. Стъпките спряха точно пред нейната врата. Джоан се вслуша. Някой пъхна ключ в бравата и го завъртя.
Извърна се рязко и видя, че вратата се отваря. Гостът бе брат Карлос с деветмилиметровия си пистолет в ръка. Тя го изгледа въпросително.
— Какво има?
— Излизай — каза и грубо. — Ела с мен.
Джоан се поколеба. Уплаши се, че бяха разкрили тайната и. Кръвта и се вледени.
— Излизай веднага! — нареди и Карлос.
Джоан кимна и тръгна към вратата. Докосна яката на блузата си с ръка. В пластмасовата банела във вътрешната и част бе скрила двете големи колкото сълзи частици от веществото. Не можеше да си позволи риска да ги остави в килията. Съществуваше възможност да претърсят стаята и или да я изпратят в друга килия. Заради това измисли този начин да носи златните капчици със себе си.
Карлос и даде знак да върви пред него и тя се подчини на нареждането му. Очакваше да тръгнат към лабораторията, но вместо това той я поведе към друга част на абатството. Намръщи се, когато видя, че я отвеждат в непознато място.
— Къде отиваме?
— Ще разбереш, когато пристигнем.
Монахът, който и без това не бе сърдечен човек, днес бе подчертано хладен. Поведението му я изнерви. Какво всъщност ставаше? Крилото на абатството, накъдето я поведоха, бе спартанско. Подове с каменни плочи и висящи крушки. Движеха се по дълъг коридор без врати. В това крило не срещнаха обитатели на абатството.
— Да не би нещо да не е наред? — попита Джоан, като не успя да скрие уплахата си.
Брат Карлос не отговори. Просто я поведе към малко стълбище в края на коридора. То се състоеше само от шест стъпала, водещи към дебела дъбова врата с железен обков. Върху нея имаше малко сребърно разпятие. Над него бяха кръстосани два меча.
Хенри и бе споменал значението на този символ, изобразен върху пръстена на брат Де Алмагро. Тя не го бе забравила. Бе знакът на Светата инквизиция.
Започна да я обхваща смразяващ страх, когато Карлос подпря пистолета в гърба и и почука по вратата. Чукането му очевидно бе кодирано. Отвътре някой отмести мандало и в голямата празна стая се чу звукът на желязо, триещо се в дърво.
Карлос отстъпи крачка, когато вратата се отвори. От помещението излезе горещ полъх, досущ като дъх на дракон. На нея не и бе позволено да отстъпи. Деветмилиметровият глок бе плътно притиснат в хълбока и.
В рамката на вратата се появи масивната фигура на запотен мъж, гол до кръста. Бе смъкнал монашеската си роба и тя висеше от пояса му. Прокара ръка върху голата си глава, която също блестеше от пот, и бързо каза нещо на испански. Карлос му отговори. Едрият монах им даде знак да влязат.