— За Бога, Джоан! Мислех, че са те убили! Аз обаче се молех… надявах се…
— Какво има, чичо Ханк? — чу гласа на Сам.
Той не знаеше нищо за Джоан. Хенри се бе почувствал твърде виновен и не сподели с него нищо за избора, който бе принуден да направи. Бе решил да мълчи, докато лично си изясни съдбата на Джоан.
Когато Сам се приближи до Джоан и Хенри, те леко се отдръпнаха един от друг. Хенри обаче не откъсна поглед от нея. Никога повече нямаше да го откъсва. Представи племенника си на доктор Джоан Енгел. Тя му се усмихна сърдечно и се ръкуваха. След това Хенри отново хвана ръката и.
— Какво стана с теб? Какво се случи? — попита той.
Усмивката и изчезна от лицето.
— Успях да се измъкна тъкмо преди полицията да щурмува абатството. Извадих късмет. След като монасите разбраха, че са обградени, задействаха механизъм, инсталиран в лабораторията. Изгоря всичко, включително и криптата, където държаха Кръвта на Сатаната. — Джоан махна с ръка към хоризонта. Хенри и Сам погледнаха натам. В небето се издигаше димен стълб, плътен като този на вулкан. — Взривът разруши цялото абатство. Все още продължава да дими. Оцеляха единствено инкските развалини под него.
— Удивително нещо — коментира Сам.
Хенри се надвеси над Джоан.
— Слава Богу, че успя да избягаш. Не знам как щях да живея без теб.
Джоан се сгуши в него.
— Вече няма да се разделяме, Хенри. Ти веднъж напусна моя живот. Няма да позволя това да се случи втори път.
Хенри се усмихна и я притисна още по-плътно до себе си.
— И аз няма да го позволя!
Сам се отстрани, за да не им пречи. Досега не бе виждал чичо си да се отдава така всецяло на другиго, а при това чувството очевидно бе взаимно. Радваше се за него, но в същото време се почувства самотен.
Недалеч от него Норман разговаряше със служителя на посолството и му съобщаваше част от историята им. Момчешкият смях на фотографа кънтеше из цялата писта. До него бе застанал Денал. Норман бе предложил да му осигури стипендия от „Нешънъл Джиографик“. След смъртта на майка си момчето нямаше друго, което да го задържа тук, където може би го очакваше само бедност, Двамата вече се бяха договорили да отпътуват заедно за Ню Йорк. Светкавиците на фотоапаратите продължиха да проблясват.
Сам се отдалечи от тълпата и тръгна към самолета. Трябваше му време за размисъл. След смъртта на родителите си той не се отдели от чичо си. Общата скръб бе създала между тях връзки, които обединиха сърцата им в едно, до което други хора нямаха достъп. Поне досега. Сам не знаеше как да определи настроението си. Бяха се случили твърде много неща. Чувстваше се като лодка, отвързана от кей и носена от течението. В главата му се завърнаха стари спомени. Скърцане на спирачки. Смачкан метал и строшени стъкла. Сирени. Безсилно провисналата ръка на майка му. Носилки и линейки.
Очите му изведнъж се изпълниха със сълзи. Защо трябваше точно сега да мисли за всичко това? Не можа да спре сълзите си. После усети някой до себе си. Обърна се. До него бе застанала Маги и го гледаше.
Бе очаквал тя да му се присмее, но в погледа и видя само загриженост. Един от санитарите и бе дал яркожълто одеяло. Сега то я опазваше от хладния следобеден ветрец.
— Замислил си се какво свързва чичо ти с тази жена, нали? Страх те е да го изгубиш.
Той се усмихна и изтри очите си.
— Знам, че е нелепо, но не мисля само за чичо Ханк. Мисля и за родителите си. И за Ралф. И за всички хора, които смъртта ни отне. — Опита се да изрази чувствата си с подходящи думи и се втренчи в небето. Трябваше му човек, готов да го изслуша. — Защо именно аз останах жив? Защо родителите ми загинаха в колата?
— Аз пък си спомних за една канавка в Белфаст — каза Маги, доближила се съвсем близо до него.
Сам си даде сметка, че едва ли някой друг щеше да разбере болката му по-добре от нея.
— Защо се случи това? — попита тихо. — Знаеш за какво говоря. Какъв е отговорът? Аз дори умрях, дявол да го вземе, а после бях възкресен! А все още не знам какво да мисля.
— Има въпроси, на които не са дадени отговори — отвърна Маги и докосна бузата му. — Сам, ти в действителност не избяга от смъртта. Никой от нас не може да избяга от смъртта. Тя е някъде там и ни чака. Дори инките не успяха да избягат от нея. В продължение на години аз се опитах да направя това, вие с чичо ти също се барикадирахте срещу нея. И двата подхода не са разумни, защото Смъртта в крайна сметка винаги побеждава. Ако правим опити да и се противопоставим, само си утежняваме живота.