— Покажи ми това, което си намерил — каза мъжът, леко помръдна и ледът в чашата му издрънка.
— Да, разбира се — отвърна Хил. В гърлото му бе заседнала суха бучка. Извади от джоба си леко увредената чаша и я постави на масичката, разположена между двамата. Рубините и изумрудите, инкрустирани в златото, весело заблестяха. Като погледна дракона, омотал се около масивната златна чаша, Хил усети как започва да възвръща част от самочувствието си. — Има още нещо — добави. — Ако имам на разположение достатъчно хора и инструменти, до края на седмицата мога да донеса сто пъти повече неща.
Без да обръща внимание на думите на Хил, мъжът остави напитката си върху масата и присегна към инкската чаша. Взе я в ръка, повдигна я срещу слънцето и впери поглед в нея. Задържа я пред очите си прекалено дълго време.
Хил започна да кърши ръце в скута си, докато чакаше. И той впери поглед в изкривения край на чашата, която мъжът продължаваше внимателно да оглежда. Хил се боеше, че това увреждане можеше значително да намали цената. Мъжът го бе предупредил, че всички предмети трябва да са в безупречно състояние.
Когато човекът остави чашата върху масата, Хил се осмели да го погледне в очите. Видя, че те са изпълнени с гняв.
— Ами тя… Ами тя си беше изкривена — изломоти Хил.
Човекът, без да изрече и дума, стана и отиде до малък бар, разположен зад Хил. Той чу как мъжът слага още бучки лед в чашата си. След това се придвижи зад гърба му.
Хил не намери в себе си сили да се обърне. Продължи да гледа съкровището, оставено на масата.
— Ако не ви харесва… С нищо не ви задължавам…
Хил усети, че мъжът се бе надвесил над него. Почувства, че косъмчетата на тила му настръхват, досущ както при далечните му прадеди, обитавали някога пещерите. После долови дъха на човека в ухото си.
— Това е само обикновено злато. Нищо не струва.
Хил осъзна опасността твърде късно. Ръката му се стрелна към ножа, но не откри нищо. Преди да успее да реагира, мъжът го хвана за косата и отметна главата му назад. Хил видя собствения си нож в ръката му. Не му остана време дори да помисли как му го бяха отмъкнали. Китката на мъжа леко трепна и острието преряза гърлото на Хил от едното до другото ухо. Той подскочи напред и падна на пода. Кръвта му започна да обагря боядисаните в бяло подови дъски.
Изтърколи се на гръб и видя как мъжът отиде отново до бара, за да си вземе напитката, докато Хил се задавяше с кръвта си.
— Моля ви се… — опита се да каже, но се чу само бълбукане. Протегна ръка и усети как светлината започва да гасне. Мъжът не му обърна внимание.
С очи, изпълнени със сълзи, Хил се извърна към отворения прозорец и отново видя църковния кръст на фона на синьото небе. Моля ви се, не така, изрече безмълвно, но собствените му думи не внесоха мир в душата му.
След като допи чашата си, мъжът изгледа неподвижното тяло на Гилермо Сала. Кръвта, изтекла от него, бе образувала локва, която изглеждаше черна на фона на белите дъски. Убийството не му бе доставило удоволствие. Просто чилиецът вече бе изиграл ролята си и ако останеше жив, щеше по-скоро да навреди, отколкото да помогне на каузата му.
Въздъхна и прекоси стаята, като внимаваше да не настъпи кръвта с добре лъснатите си обувки. Взе инкското съкровище от масата и го претегли с ръка. Опита се да прецени колко пари щяха да се вземат от него след свалянето на скъпоценните камъни и претопяването на златото. Не такова откритие очакваше неговата група, но ще трябваше да се задоволят и с него. От думите на Хил остана с впечатлението, че има шанс да се нанесе още по-голям удар. Отиде до леглото, взе оттам малка кожена чанта и прибра чашата в нея. Огледа още веднъж стаята. До настъпването на вечерта щяха да я почистят основно.
Взе чантичката, напусна хладната стая и се озова отново в горещия и влажен коридор, водещ към стълбите. По челото му веднага се появиха капчици пот. Не им обърна внимание. Бе израсъл в тези влажни планини и климатът не го измъчваше. Бе метис, човек с испанска и местна индианска кръв. Не бе нито испанец, нито кечуа. Макар и подобен произход да се възприемаше като безчестие сред местните хора, бе успял да си пробие път до една достойна за уважение длъжност. Излезе от малкото хотелско фоайе и се озова под лъчите на обедното слънце. Стъпалата бяха толкова бели, че за миг го заслепиха. При слизането си по тях едва не се препъна в една индианка, седнала заедно с детенцето си в тяхното подножие.
Жената, облечена с наметало от груба тъкан и шал, бе не по-малко изненадана от него, когато той и се извини. Веднага падна на колене пред него, хвана го за крачола и повдигна рожбата си, увита в ярко одеяло от вълната на лама. След това го помоли за нещо на родния си кечуа.