Имаше обаче още една причина, поради която той се молеше да се явят спасители. До залеза не оставаше много време и на Филип никак не му се искаше да прекара още една дълга, тъмна нощ в изпълнената с шумове джунгла. Някъде в нея се криеше Гилермо Сала и изчакваше удобен момент за нападение. Като се вгледа по посока на далечното градче Вилякуача, Филип изпрати мислено послание до двамата вестоносци. Побързайте, мръсни копелета.
Отец Отера, застанал на една пътека в джунглата, погледна залязващото слънце, а после нахлузи още по-плътно качулката на главата си. На следващия ден към обяд трябваше да достигнат развалините.
— Да вървим — каза на хората си и тръгна.
Последваха го петима монаси в кафяви раса. Шумът, който предизвикваха, бе единственият звук, който се чуваше в джунглата при здрачаване. Тя винаги потъваше в безмълвие, когато слънцето започнеше да залязва, сякаш горските животни стаяваха дъх пред настъпването на изпълнената с опасности нощ. Не след дълго нощните хищници щяха да започнат да ловуват.
Именно благодарение на тази тишина тъмнокосият свещеник успя да чуе пукота от настъпена клонка и учестеното дишане на приближаващ човек. Не, на двама души. Отец Отера, без да произнесе и дума, вдигна ръка и останалите спряха. Църквата ги бе обучила както трябва.
Скоро по пътеката пред тях се появиха двама голи до кръста индианци. Мършавите им тела лъщяха от пот и се създаваше илюзията, че са запалени от лъчите на залязващото слънце. Отблизо стана ясно, че двамата, целите изподраскани от тръните и уморени, бяха пътували дълго и бързо.
Отецът, скрил лице в качулката, стисна устни от задоволство. Ненавиждаше факта, че бе възпитан сред индианци, но сега това се оказа полезно. Като момче другите деца често го тормозеха в училище, защото бе метис, човек със смесена кръв. Единственото място, където можеше да се укрие от присмеха им, бяха тъмните пътеки на джунглата. Познаваше ги по-добре от всеки друг. Знаеше, че всеки, търсещ помощ, трябваше да мине по тази пътека. Заповедите, които предстоеше да даде, бяха съвсем ясни. Отец Отера вдигна ръка за поздрав.
Първият индианец в началото прояви недоверие към групата непознати. Съвсем основателно, тъй като джунглите гъмжаха от партизани и разбойници. Веднага след това обаче различи расата и сребърните кръстове. Коленичи и благодари на гърления си език кечуа.
Отец Отера наведе глава и пъхна китките си в дългите ръкави на дрехата. Докосна дръжката на скритата кама.
— Не се бой, сине мой. Успокой се и ми кажи какво се е случило.
— Отче, идваме отдалеч. Търсим помощ. Работим за едни американци високо в планината. Имаше нещастен случай. Случи се нещо ужасно.
— Нещастен случай?.
— Срина се подземна гробница и няколко американци останаха под нея. Ако не побързаме, ще загинат.
Отец Отера тъжно поклати глава:
— Това наистина е ужасно — промърмори на родния си език кечуа, макар да го ненавиждаше. Езикът runa simi, груб диалект на езика на инките, бе език на бедните хора. Лекотата, с която го владееше, му напомняше за собствения му произход и това му бе неприятно. Изпълни се с гняв, но го затаи. Изслуша спокойно съобщението на индианеца за взрива и за повредената спътникова връзка. Кимна в знак на разбиране.
— Така че ще трябва да побързаме, отче, преди да е станало късно.
Отец Отера облиза устни. Значи при развалините бе останал само един американец. Чудесно.
— Така е, ще трябва да побързаме — съгласи се със запъхтения индианец. — Добре стори, че ни съобщи тази новина, сине мой.
Индианецът сведе глава в знак на благодарност.
Отец Отера премина покрай него и се доближи до втория индианец.
— И ти, сине, заслужаваш нашата благодарност.
По време на разговора този индианец не бе казал нищо и не бе коленичил. В тъмните му очи продължаваше да се крие недоверие. Отстъпи крачка, сякаш усети опасността, но не бе достатъчно бърз.
Отец Отера нанесе бърз удар с камата, скрита в ръкава му. Човекът притисна с ръце прерязаното си гърло, сякаш се опитваше да спре струята бликаща кръв. Част от нея опръска расото на свещеника, когато индианецът се свлече на колене. Късно е да се молиш сега, езичнико. Отец Отера блъсна с крак умиращия и той падна по гръб.
Като прекрачи през трупа му, отец Отера продължи да върви по пътеката. Не чу и звук, когато монасите се справяха с втория индианец. Кимна удовлетворено. Църквата определено ги бе възпитала както трябва.