Джоан опита виното. Бе хубаво отлежало мерло, полусухо и с приятен букет. Кимна утвърдително и келнерът напълни чашата и догоре.
— Би трябвало да подчертае вкуса на бифтека — усмихна се тя. От другата страна на осветената със свещ маса Хенри също се усмихна.
— Патолог и същевременно познавач на вина. Много ме изненадваш. Едно време пиеше бира и текила.
— Времето помага за изтънчването на вкуса. Както и умората на един стомах, който вече не може да търпи претоварвания — отвърна Джоан и погледна Хенри. Той бе елегантен в тъмния си костюм. Бе облечен с двуредно сако, снежнобяла риза и светлорозова вратовръзка. Бе добре избръснат и с безупречна външност. Трудно бе да се повярва, че допреди седмица се бе мъкнал из перуанските джунгли.
— И ти ме изненадваш, Хенри. Годините, прекарани в експедиции, не са ти навредили.
Хенри с вилица в ръка погледна остатъците от салатата „Цезар“. На лицето му се бе появила дяволита усмивка, която върна Джоан в студентските и години.
— Ако не ви познавах, доктор Енгел, щях да допусна, че кокетничите.
— Това бе обикновен комплимент, професор Конклин, и нищо повече. Проява на учтивост. Такива комплименти правя на всичките ни гости.
— Навярно това обяснява популярността ви в научните среди — пошегува се Хенри и леко се усмихна, докато набождаше с вилицата си парченце пържен хляб.
Джоан се престори на обидена и закачливо го плесна по ръката със салфетката си. Той пък се престори, че го заболя.
— Добре, добре — успокои я той. — По-добре ще е да си поговорим за работата.
— Май наистина ще е по-добре — съгласи се тя с уморена усмивка.
До този момент бяха разговаряли само за миналото. Джоан кимна с разбиране, когато Хенри спомена за жена си, умряла от рак. Бе научила за това от общи приятели. По същото време нейният брак бе приключил с мъчителен развод. След това, изглежда, и двамата се бяха потопили изцяло в работата си и бяха постигнали успехи в професионалното си развитие. И двамата с наранени сърца не бяха търсили близки връзки с никого. Сякаш болката им не бе успяла да отслабне независимо от промяната в обстановката.
— Успя ли да научиш нещо ново за златистата материя в черепа на мумията? — попита със сериозен тон Хенри.
Джоан се изправи в стола си и зае по-делова поза.
— Нищо определено. Освен че в никакъв случай не е злато. Наподобява гъста вискозна течност. На стайна температура може да се моделира като пластилин. Предполагам, че е тежка метална амалгама. Може би живак, примесен с нещо — съобщи му Джоан и повдигна рамене.
Хенри присви вежди и поклати глава.
— Няма логика в това. За инките е прието да се смята, че не са разбирали много от обработката на метали. Не са знаели дори как да разтопяват желязна руда. Вижда ми се странно да са успели да създадат нова амалгама.
— Сигурно са понаучили нещо, щом са успели да напълнят черепа на мумията с този странен метал.
— Да, може би си права…
— Защо обаче според теб са го направили? Защо са напълнили черепа му с него?
— Мога само да изкажа предположение. Инките са възприемали мозъчната кутия като източник на сила. Дори са правели чаши от черепите на убитите си врагове. Според мен, уплашили са се от християнския бог на свещеника и са изпълнили този странен ритуал, за да не предизвикат гнева на това чуждо божество.
— Сиреч пробили са отвор в черепа, извадили са мозъка, а после са напълнили черепа с амалгама, за да умилостивят чуждия бог?
— Това е само моя догадка. Иначе са имали вкус към трепанацията. Ако събереш всички черепи, открити по света, ще са по-малко от черепите, които инките са обработили по този начин. Предполагам, че трепанацията е имала религиозен смисъл за тях, но това е само моя теория.
— При това не е неубедителна — отвърна тя с усмивка.
— Утре може би ще мога да тя кажа повече за амалгамата. Свързах се с доктор Къркпатрик от университета „Джордж Вашингтон“, известен металург. Дължи ми услуга. Съгласи се да дойде утре и да види веществото.
При тези думи Хенри се оживи.
— Бих искал и аз да присъствам.
— Разбира се — покани го Джоан. За миг се обърка. И без това обмисляше начин да се срещне още веднъж с Хенри преди заминаването му, а ето, че това се получи от само себе си. — Това би било… би било чудесно. Винаги си добре дошъл.
Джоан мислено се укори за тона си. Защо се държеше като смутена хлапачка? Та тя бе на четирийсет и осем години, дявол да го вземе. Кога щяха да се опростят игрите между мъжете и жените? Забеляза, че Хенри се усмихва.
— И на мен би ми било приятно да работим заедно — изрази задоволството си той.
Тя поруменя и изтри ръце в салфетката на скута си. За щастие не и се наложи да отговаря, тъй като пристигна келнерът с два подноса цвърчащи бифтеци. Двамата изчакаха мълчаливо той да подреди масата и да се отдалечи.