— Видяхте ли какво стана? Или само ми се стори? — Огледа се и потърси с пръсти механизма, предизвикал промяната. Не откри нищо.
Зад гърба им се разнесе грохотът на поредния каменен водопад. Половината плочи на тавана изпопадаха с трясък. Чу се сблъсъкът между камък и метал. Смъртта ги погледна с каменно лице, те обаче не помръднаха.
Вместо това Маги доближи ръка до камата и после я отдръпна, сякаш се боеше да не развали магията.
— Превърна се в символа на Пачакамак! Инкския бог на сътворението! Използвай го! — посъветва удивения Сам.
Той кимна и отново се извърна към статуята. Ножът в ръката му трепереше. Отново го пъхна в корема на инкския крал. Наложи се този път да го раздвижи нагоре-надолу поради променената форма на острието, но накрая успя. Ножът потъна до дръжката. Чу се шумът, предизвикан от раздвижването на механизми. Бе толкова силен, че заглуши грохота на скалите, търкалящи се към тях.
Докато Сам продължаваше да стиска дръжката на камата, инкският крал се разцепи на две равни половинки, от върха на короната до краката, които се раздалечиха една от друга. Сребърната порта зад статуята се разтвори. На нейното място се появи естествен отвор в скалната маса.
Сам застина пред разцепената статуя, без да изпуска ножа. Острието му сега сочеше към входа на пещерата.
— Боже мой!
Изумен, Сам повдигна камата. Острието и отново бе право, както когато я намери. Отпусна ръце и погледна останалите. Заслепи го блясък на светкавица. Норман го бе фотографирал. Сам разтри очи с опакото на дланта си.
— Друг път предупреждавай! — намръщи се той.
— Ако те бях предупредил, снимката нямаше да фиксира изумлението ти — оправда се Норман.
Всички започнаха да говорят едновременно. Думите им бяха изпълнени с изненада, изумление и облекчение.
Ралф освети с фенерче новопоявилия се тунел. Лъчът му изчезна някъде в дълбочината.
— Чувам ромоленето на вода. Тази пещера изглежда доста дълбока.
— Добре — заключи Сам и вдигна ножа, за да привлече вниманието на останалите. — Нямам представа какво точно се случи, но нека се разкараме оттук по-бързо, преди скалите да са ни превърнали на палачинки.
Тъй като таванът зад гърба им продължи да пада, никой не възрази. Всички преминаха бързо покрай Сам и се озоваха в хладната естествена пещера. Когато в нея влезе Ралф, подаде уинчестъра на Сам.
— Вече имам собствена пушка — обясни на Сам и му показа карабина с къса цев.
Сам разпозна в нея оръжието на Хил.
— Къде я намери?
Ралф посочи с пръст пода.
— Взех я, оттам когато прекосихме залата с Норман. Хил, изглежда, наистина много е бързал — добави Ралф и показа колан с патрондаш. — Той губи, ние печелим.
— Да се надяваме, че няма да ни потрябва — каза Сам.
Ралф повдигна рамене и навлезе в тунела.
— Опитай се да установиш отново контакт с Филип — предложи Маги, без да откъсва поглед от разпадащата се зала. — Нека разбере, че сме в безопасност, и да не се отказва от търсенето. Щом разполагаме с вода, ще оцелеем, докато пристигне помощ.
— Права си. В пещерата сигналът може да не е така добър — отбеляза Сам. Бе забравил за Филип Сайкс. Извади уоки-токито, отдалечи се от прага и го включи. Веднага се разнесе силен пукот. — Сайкс, чуваш ли ни? Приемам.
Последва незабавен и накъсан отговор:
— Живи ли сте? Слава Богу! Целият хълм се срина! Ще работим с максимална бързина. Приемам.
Сам се усмихна. Разказа набързо за откритието им и за чудотворното преображение на камата.
— Ще стоим в пещерите, докато ни освободите. Разбра ли ме? Приемам. Отговорът бе приглушен, тъй като батерията на радиостанцията бе изтощена — …пещери? Не се отдалечавайте много! Ще се опитам да… Последните думи на Сайкс бяха заглушени от смущения. Сам погледна побледнелите лица на приятелите си.
— Дай си зор, Филип! — изкрещя в микрофона. — И се свържи с чичо Ханк колкото се може по-скоро!
В отговор се чу само прашене. Батерията бе твърде отслабнала и не можеше да се изпрати ясен сигнал през дебелите слоеве камъни и глина над главите им. Сам тихо изруга и изключи уоки-токито, за да запази последните капчици енергия. Надяваше се Филип все пак да го е чул.
Захапа долната си устна и се присъедини към групата. Пред тях зееше кладенец, изпълнен с мрак. Сам чувстваше облекчение от спасението, но думите на отец Де Алмагро не излизаха от главата му. „Змията Едемска“. Покоят, който не трябваше да бъде смущаван.
— Да вървим! — подкани ги Сам и кимна по посока на черните пещери.