— Джоан, какво има? Очевидно тя пък долови тревогата в неговия глас, тъй като не отговори веднага.
— Реших… Реших, че е редно да те уведомя. След срещата ни се отбих в моя офис и там научих, че някой направил опит да проникне в моргата, където се съхраняват останките на мумията. Пазачът изплашил нападателите, но не успял да ги залови.
— Какво е станало с мумията?
— Нищо и няма. Крадците не могли дори да отворят вратата.
— Изглежда, че репортажът в „Хералд“ е привлякъл повече мухи, отколкото очаквахме.
— Може би са същите мухи — допусна Джоан. — Дошли са тук, след като не са открили нищо в хотелската ти стая. Полицията какво каза?
— След като разбра, че нищо не е откраднато, не прояви особен интерес към случая.
— Не потърсиха ли отпечатъци от пръсти или нещо от този род?
Хенри се засмя.
— Май си гледала твърде много полицейски сериали, Джоан. Само прегледаха записите на телевизионните камери на охраната в коридора.
— И?
— Нищо не откриха. Обективите им са били напръскани със спрей.
Последва продължителна пауза.
— Джоан?
— Същото са направили и тук. Именно по този начин са привлекли вниманието на пазача. Забелязал, че екранът почернял.
— Значи според теб са същите крадци?
— Не знам.
— Е, нека се надяваме, че срещата с пазача ще им охлади желанието за нови престъпления — допусна Хенри. Не бе обаче много убеден в думите си.
— Дано да си прав — въздъхна Джоан. — Извинявай за късното обаждане.
— Моля ти се, и без това бях буден — успокои я Хенри. Не и каза, че не бе успял да се свърже със Сам. Макар да нямаше в този момент рационални основания за това, реши, че всички тези неща са взаимно свързани: събитията в хотела, опитът за проникване в моргата и невъзможността да се свърже с Перу. Това бе глупаво, разбира се, но все пак космите по врата на Хенри настръхнаха.
— Добре, нека сега те оставя на спокойствие — приключи Джоан. — Ще се видим утре сутрин.
Хенри леко се намръщи и след това си спомни, че с Джоан трябваше да се срещнат в лабораторията. След нощните бъркотии и тревогата за племенника му за миг бе забравил това.
— Да, разбира се. До утре. Лека нощ — пожела и той. Непосредствено преди да затвори слушалката, се сети за нещо. — Благодаря ти за обаждането — добави. Връзката обаче вече бе прекъсната. Хенри бавно постави слушалката на мястото и.
Погледна монитора на компютъра и го изключи. Безсмислено бе да прави нови опити за контакт с лагера. Знаеше, че няма да успее. Затвори лаптопа и си обеща нещо. Ако до утре вечер не успея да се свържа, веднага тръгвам.
Решението обаче не успокои изопнатите му нерви.
ДЕН ТРЕТИ
Веществото Z
Сряда, 22 август, 06:03 ч.
Пещерите
Андите, Перу
Сам оглеждаше златното острие на камата на бледата светлина на фенерчето. Застъпи на пост последен. Спътниците му бяха налягали около него върху плоския каменен под на пещерата. Техните ризи и раници им служеха като импровизирани възглавници. Ралф леко хъркаше, но поне спеше. Сам така и не успя дори да подремне освен за кратък миг, през който сънува падащи скали и невиждани чудовища. Почувства облекчение, когато Норман го сръга и му напомни, че е негов ред да стои на пост.
Сам отмести поглед от камата към пещерата. От изваяните колони го изучаваха десетки сребърни очи на получовешки-полуживотински същества, богове и духове на инките. Златната пътека, подобно блестяща жилка в черната скала, отразяваше светлината на фенерчето. Замисли се за поколенията индианци инки, вървели по тази пътека. Тя продължаваше покрай брега на реката и се губеше в поредица от пещери. Изпитваше голямо желание да тръгне по нея. Групата обаче реши единодушно, че ще си устрои лагер на това място, в близост едновременно до водоизточник и до изхода на тунела, и ще чака помощ. С изследвания щеше да се заеме по-късно. Погледна часовника си и предположи, че в момента слънцето изгрява над Андите. Долу обаче мракът сякаш ставаше все по-плътен и всеобемен. Времето изгуби смисъл, тъй като се простираше към вечността. Опитваше се да не обръща внимание на глада си, но стомахът му го напомняше. Кога се бяха хранили за последен път? Както и да е, не вървеше да се оплакват — поне разполагаха с вода. Трябваше само да се разсее с нещо. Започна да си играе с острието, на ножа и се опита да си обясни тайната на неговия механизъм. Кое предизвика вчерашното преобразуване? Нямаше и най-малка представа кое бе накарало острието да възприеме формата на начупена мълния. Това стана съвсем безшумно и без каквато и да е следа от механично триене. Същевременно бе много впечатляващо. Каква бе технологията, стояща в основата на тази промяна? Отец Де Алмагро бе споменал едемската змия, сиреч бе загатнал за наличието на източник на забранено знание, на мъдрост, която би могла да поквари човешкия род. Да не би ножът да бе образец на подобна мъдрост?