Чу изкашляне. Боса, Маги се бе запътила към него. Макар и несресана, впечатляваше с външността си. Бе облечена само в тънка блуза, незакопчана догоре, и гърдите и се движеха свободно под тъканта. На Сам устата му веднага пресъхна. Сведе очи, за да не се чувства неудобно, но погледът му се плъзна върху приятните извивки на кръста и краката и.
— Трябва да престанеш да галиш това нещо, Сам — каза тя тихо. — Хората ще започнат да те одумват.
— Кое? — попита шокирано Сам.
Маги му отвърна с уморена усмивка и кимна към ножа.
— А, това имаш предвид. — Той прибра ножа. — И какво, и ти ли не можеш да заспиш?
— Камъните не са кой знае колко удобен матрак — оплака се Маги и седна до него.
Сам кимна с разбиране, като преглътна тази малка неискреност. Предполагаше, че нейното бодърстване, подобно на неговото, бе под натиска на вездесъщия мрак около тях.
— Ще се измъкнем! оттук — увери я спокойно той.
— Надяваш се на Филип Сайкс ли? — въздъхна момичето.
— Той е надут глупак, но ще ни спаси.
Маги впери поглед в близкия стълб и замълча. Мина известно време, преди да се реши да проговори.
— Сам, искам отново да ти благодаря, задето дойде при мен на плочата, когато ме обхвана последният пристъп.
Започна да и обяснява, че няма нужда от благодарности. Тя го прекъсна, като докосна ръката му:
— Искам обаче да знаеш нещо. Трябва да ти го кажа.
— Какво? — попита Сам, като се обърна към нея.
— Всъщност не съм епилептичка.
— Какво искаш да кажеш?
— Психолозите поставиха друга диагноза: посттравматичен стресов синдром. Нещо като пристъп на паника. При голяма напрегнатост тялото ми започва да се бунтува и парализира разума ми.
— Не мога да те разбера. Това не е ли заболяване във военно време?
— Невинаги. Пък и войните могат да бъдат най-различни. — Тя задържа дълго поглед върху Сам, сякаш се опитваше да оцени неговата искреност. Накрая заговори с глух глас: — Когато бях на дванайсет години, един мой приятел, Патрик Дъган, бе улучен от заблуден куршум на Ирландската републиканска армия. Умря в ръцете ми, след като се скрих в крайпътна канавка. — Боже мой, колко ужасно… — Наоколо продължаваха да свистят куршуми. Чуваха се виковете и плачът на мъже и жени. Не знаех какво да правя. Тогава се скрих под тялото на Патрик — гласът и затрепери: — Цялата му кръв изтече върху мен. Бе гореща и приличаше на топъл сироп. Замириса на кланица.
— Не си длъжна да ми разказваш това — прекъсна я Сам, като се доближи до нея и я прегърна.
Тя не се отдръпна от него, но и не реагира на допира с тялото му. Втренчена, с немигащ поглед в мрака продължи да разказва кошмарния си спомен.
— Патрик бе все още жив. Когато се скрих под него, започна да стене. Твърде тихо, така че другите не го чуваха. Започна да ме умолява да му помогна и да вика майка си. Аз обаче не помръднах и продължих да използвам тялото му като щит, докато кръвта му напояваше дрехите ми. Чувствах се в безопасност и нищо не можеше да ме накара да напусна убежището си. Нека Бог ми прости, но се опитах да заповядам на ушите си да не чуват стоновете и молбите за помощ на Патрик. — Маги изхълца.
— Маги, била си дете.
— Можех да направя нещо.
— И да те убият. Патрик Дъган какво щеше да спечели от това?
— Така и няма да разбера това — добави тя и и личеше, че в този момент се презира. По бузата и потекоха сълзи. Измъкна се от прегръдката на Сам и го стрелна със сърдит и обиден поглед. — Или смяташ, че ще разбера?
Сам не можа да и отговори.
— Съжалявам — каза тихо.
Маги разтри енергично лицето си.
— Именно оттогава имам тези проклети пристъпи. Какви ли не хапчета гълтах в продължение на години, обаче нито те, нито лечението помогнаха. Заради това ги спрях. Знам, че това си е мой проблем. Нещо, което нося като бреме.
Значи сама се наказваш заради смъртта на Патрик, — помисли си Сам, но не каза нищо. Нямаше право да бъде съдник. Спомни си как измъкнаха мъртвите тела на родителите му като парчета месо от смачканата кола, докато той, стегнат от коланите на задната седалка, наблюдаваше това. Понякога се чувстваше виновен, задето е оцелял. Случваше се да се буди облят от студена пот. Следващите думи на Маги го върнаха в тъмната пещера.
— В бъдеще не рискувай живота си за мен, Сам, разбрахме ли се?
— Не мога… Не мога да ти обещая такова нещо.