Маги запуши носа и устата си с ръка. Изпаренията пареха очите и носовете им.
— Ето го отговора на въпроса с какво се хранят тарантулите. — Прилепи — изстена Сам.
По целия таван на пещерата висяха хиляди черни и кафяви прилепи, закачили се за него с ноктестите си пръсти и притиснали плътно криле към телата си. Младите животни бяха малко по-светли с почти меден цвят. Легионите крилати гадини посрещнаха с остри предупредителни писъци появата на нашествениците. Стотици прилепи се пуснаха от тавана и се понесоха из въздуха. Източникът на неприятната миризма бе установен веднага.
— Лайна — изсумтя Сам.
— Точно така — потвърди сърдито Норман. — Прилепови лайна.
Подът на пещерата бе покрит с плътен слой изпражнения. С изпражнения бяха омърсени и изваяните стълбове, стърчащи сред гнусната смес. Вонята бе толкова силна, че я възприеха като удар.
Норман отскочи встрани и започна да кашля и плюе. Подпря се на коленете си и се задави.
Ралф имаше вида на човек, боящ се, че тъмната му кожа може да бъде избелена от допира с разяждащата материя.
— Не можем да минем оттук — прецени, той. — Ще измрем още преди да достигнем другия край.
— Не можем да пресечем пещерата без газови маски — съгласи се Маги.
Сам не смяташе да спори с тях. Не виждаше почти нищо, тъй като очите му силно сълзяха.
— Какво ще правим в такъв случай? — угрижи се той.
Обади се Денал. Той не се бе доближил до входа на пещерата и бе засегнат най-слабо от вонята. Гледаше обаче не напред, а назад. При това сочеше нещо с ръка.
— Те пак дойдоха — съобщи им.
Сам се обърна и изтри сълзите си. Взе фенерчето от Норман. На няколко метра зад тях по златната пътека се бяха появили три или четири белезникави тела. Разузнавачи от армията на тарантулите.
— По дяволите! — изруга Ралф, изразявайки общите настроения.
— Ами сега? — разтревожи се Маги.
Сам погледна и напред, и назад. Всички започнаха да говорят едновременно. Насочи фенерчето нагоре, за да привлече вниманието им.
— Запазете спокойствие! Нищо няма да спечелим, ако станем жертва на паниката!
Точно в този момент фенерчето му примигва и угасна. Погълна ги мрак. Бе толкова плътен, че светът сякаш изчезна. Гласовете веднага стихнаха.
След малко в мрака се разнесе гласът на Норман:
— Добре, а сега можем ли да изпаднем в паника?
Джоан въведе Хенри в лабораторията.
— Чувствай се у дома — покани го тя и погледна часовника си. — Доктор Къркпатрик ще бъде тук точно в дванайсет.
Хенри спря до вратата на лабораторния комплекс. Очите му бяха широко отворени от удивление.
— Това ми прилича на голям магазин за играчки — възкликна той, — Добре си се справила след годините на учението ни в Райс. Тя не се опита да прикрие удовлетворението си и се усмихна.
Хенри бавно влезе в лабораторията, като втренчи поглед в лабораторното оборудване. В дъното на стаята имаше най-различна диагностична и изследователска апаратура: ултрацентрофуга, хематологичен и химичен анализатор, мас-спектрограф, хроматограф, генен анализатор. Покрай другата стена имаше обезопасена камера за работа с опасни вещества, шкафове, инкубатори и голям хладилник. Хенри премина покрай апаратурата и надникна в съседната стая.
— За Бога, виждам, че разполагаш дори със собствен електронен микроскоп — продължи да се възхищава и я погледна в очите. — За да ползваш електронен микроскоп в нашия университет, трябва да направиш заявка поне седмица предварително.
— Тук това не ни се налага. Днес лабораторията ми е изцяло на твое разположение.
Хенри отиде до централната работна маса с формата на буквата „П“ и остави върху нея коженото си куфарче. Не престана да оглежда одобрително помещението.
— Някога мечтаех за подобно нещо…
Джоан отиде до шкаф от неръждаема стомана със секретна брава, отключи го и извади оттам с две ръце голям буркан.
— Това е целият материал, който събрахме от стените и пода на радиологичната лаборатория.
Забеляза, че очите на Хенри се разшириха. Той се приведе и намести очилата по-високо на носа си.
— Нямах представа, че е толкова много — учуди се той. Жълтеникавото вещество изпълваше половината от еднолитровия буркан. Сияеше ярко на светлината на флуоресцентните лампи.
— Ако съдя по количеството, би трябвало да е изпълвало почти цялата черепна кутия — предположи Джоан и придърпа един стол.
Хенри взе буркана. Тя забеляза, че той бързо го хвана и с другата си ръка. Материята бе по-тежка, отколкото изглеждаше. Хенри наклони буркана но неизвестното вещество нямаше поведението на течност. Постави го обратно на масата.